Дислектиците са като нас

Казвам се Здравка Иванова от Плевен, на 13 години.
Отначало не мислех да участвам в конкурса, защото въобще не бях чувала за дислексията. Но след като се запознах с нея и разбрах, че Моцарт е бил дислектик, реших да се включа. Надявам се да Ви хареса.

Не познавам дислектици, но това състояние не би трябвало да е причина за подигравки, насмешки и изолация на когото и да е било. Да се подиграваш е лесно и за някой забавно, но нередно. Да имаш дислексия е странно за хората, които не могат да изпаднат в подобно състояние. Според някой – това е болест, но за мен е като част от самия човек – това е като ръката ти, крака ти и сърцето ти. Ти не ги избираш, а само се стремиш да ги направиш по-красиви. Ако някога имам познат дислектик, първото което бих направила е да науча възможно повече за това състояние, за да се опитам да разбера неговите действия, постъпки и най-вече да го подкрепя. Всеки има нужда от добър приятел, който да го разбира, помага и подкрепя, като вярва в него и неговите възможности.
Ако имам такъв приятел, бих му показала, че наистина ми е приятел – не бих се срамувала от него и бих му помогнала с каквото е необходимо, като например да му чета уроците, да разговарям с него и прекарвам малкото си свободно време, като се забавляваме заедно. Бих искала да ми покаже своя свят, който със сигурност е по различен от моя. Аз ще го науча да свири на акордеон, а той може би да рисувам или да спортувам. Ще му дам сили да вярва в себе си и да цени това, което има, защото ние сме неповторими. Може да се разхождаме заедно и така да му разказвам за уроците, които не е научил. Да играем навън и между игрите да му чета книга или нещо, което иска. Ще му покажа, че за всяко дете има неща, които не може да прави, но всички можем да се забавляваме заедно. Ще се опитам да го накарам да повярва в себе си, да се приеме такъв, какъвто е и да се усмихва на всичко.
Ще му вдъхвам сили и кураж, за да вярва истински в себе си и да мечтае, защото това дава сили. Е, голяма част от мечтите не стават, но пък са прекрасни. Всеки трябва да повярва в себе си, защото успеха и силата е вътре в самите нас. Бих му повтаряла постоянно: че винаги може да разчита на мен – да поговорим, да поспорим, да поиграем и да се забавляваме; че той и аз сме част от нещо велико – щом сме тук на земята, значи сме нужни.
Най-общо бих го подкрепила с действията си – бих разказала на другите, колко е добър, забавен, приятен и т. н. Ще обясня на тези, които му се подиграват, че това не е редно и да погледнат първо себе си, защото сигурно самите те са по-странни и от него. Ще разкрия на околните, колко му е трудно да прави обикновени за повечето деца неща и ще ги помоля да го уважават. Всеки трябва да помага, защото всеки има нужда от помощ.
Не познавам такъв човек, но бих се радвала да се запозная с такова дете. Ако можех бих организирала кампания, която да разкрие какво е дислексия и най-вече, как трябва да се отнасяме с уважение, всички ние към тези деца, защото те са същите като нас. Сигурно имат много интересен и забавен свят, който трябва да се сподели с околните. Ние всички може да научим много неща от тях, но те трябва да ни се доверят, а ние да ги уважаваме.
Късмет, усмивки и много подкрепа на всички деца.

Награден текст в конкурса “Аз и дислексията”