Не бих се подигравала на дислектик, колкото и да ми се иска...

В ранно детство всички срещаме деца с проблем, но това не е фатално. Дислексията е често срещана при ранната възраст. Проблемът е свързан с писането – едни деца са по-развити, други – не. Едни са учени от малки да пишат – други от малко по-големи. Мисля, че с времето всички деца са еднакви и най-вече в тинейджърската си възраст. Всеки се научава да пише и не мисля, че тук има място за подигравки. Дори и аз когато съм била на 5-6 годинки съм писала “часа” вместо “чаша”.
Другият проблем е при неправилно четене. Според мен това се дължи на много непрочетени стихчета, разкази, детски приказки, дори и на статии от вестници и списания. В разсеяността мисля, че няма проблеми. Всеки е разсеян дори и възрастните хора. Дали са влюбени или не – всеки си знае.
Това, че някои хора са с дислексия не ги прави бавноразвиващи се. Имат мечти, могат да рисуват и да пеят, да творят и какво ли още не. Нашите деца на България (включително и аз съм от това поколение, но малко по одъртяла) преследват мечтите си. Те се борят за цели в живота. Мечтаят да станат художници, изпълнители, лекари, полицаи и всеки с детската си мечта.
Не мисля, че е редно да се присмиваме на хората с дислексия, в училище или извън него. Те са еднакви като нас. Всеки си има своите недостатъци и това го прави уникален от останалите. След години те постигат целите си и едва ли не тези, които са ги обиждали супер много им завиждат.
Лично аз никога не бих им се подигравала. Бих ги съветвала, бих говорила с децата, които им се подиграват и да им обясня, че това не е хубаво. Все пак всички сме деца и всички имаме мечти!
Никога не бих се подигравала на дислектиците, колкото и да ми се иска. Гадно е, болезнено е и най-вече грозно е!

Награден текст в конкурса “Аз и дислексията”