Децата с дислексия са само малко по-различни от останалите...

До този момент не знаех нищо за дислексията.
Не познавам и хора болни от нея, но знам нещо със сигурност – ако имах до себе си човек болен от тази болест, щях по всякакъв начин да се опитам да му помогна.
Конкурсът на www.az-deteto.com подтикна интереса ми към нея.
Ето защо се поразрових из интернет, за да открия информация свързана с дислексията. С радост видях, че има доста сайтове посветени на тази тема. От всичките статии и коментари, които прочетох, стигнах до следните изводи:
Тя не е заразна, но е заразно отношението с което хората гледат на нея. В повечето случай те се държат лошо към децата, които я имат. В училище връстниците им се подиграват, пренебрегват ги и ги смятат за глупави. Но това не е така. Тези деца са само по-различни от останалите, но това в никакъв случай не ги прави глупави, освен това те изобщо не са виновни за състоянието си.
Дислексията не е вид умствено изоставане, факт за това е, че понякога при наличието и се наблюдават изумителни способности в дадени области. Тя засяга тази част на мозъка, която отговаря за речта, понякога самата болест е причинена от инсулт или тумор (изключително тежки заболявания). Децата с дислексия се затрудняват да пишат правилно думите, бъркат се докато четат, разсеяни са, в училище трудно се справят с учебното съдържание, но за сметка на всичко това са добри в неща, в които връстниците им, рядко са. Примерно могат да рисуват много хубаво или много добре да пеят, готвят, спортуват или свирят на даден инструмент.
Днес около 20% от хората имат такова заболяване, а според мен за двадесет и първи век – това е доста голямо число. От всичко това, което научих и споделих с вас – става ясно, че децата с дислексия не са опасни за околните, не са агресивни, болестта не е заразна и следователно няма защо да се държим лошо с тях. Те са само малко по-различни, но в никакъв случай глупави или опасни. Аз самата ако имам възможност с голямо удоволствие бих се запознала с такива деца, защото уверявам ви – ще ми е много приятно.
Тъй като научихме достатъчно за тази болест и мнението ми за нея, сега е време да ви запозная с отговора на основния въпрос – “Как да помогнем на приятел страдащ от дислексия?”
Както споменах и в началото – аз не познавам хора болни от дислексия, но това няма да ми попречи да потърся и да ви дам отговора на главния въпрос.
Според статия в интернет – децата болни от тази болест трудно свикват с новото. Те мразят промените, защото веднъж изградили начините си за справяне в една ситуация, новата обстановка може да ги накара да съставят друг вид система за комуникация с околните, а това би ги объркало и то много. Затова при смяна на обстановката, дислектиците се нуждаят от време, за да изградят нова система за адаптиране. Като за начало, това може би е едно от най-важните неща на които трябва да обърнем внимание. Ако ще помагаме на човек с дислексия в никакъв случай не би трябвало да го натоварваме. Ето защо според мен ако имах приятел – дислектик, при всички положения щях да се опитам да му помогна на място, което той познава и се чувства спокоен. После бих го изслушала, бих изчакала да ми разкаже какво го измъчва и с какво бих му била полезна, защото обикновено, когато наш близък скърби за нещо, ние го засипваме с успокоителни думи, но така го натоварваме още повече, ето защо най-добре е само да изслушаме човека до нас. След това бих се опитала да го развеселя. Една хубава шега, последвана от широки усмивки винаги е най-добрия спътник в разговорите с приятели. След това бих започнала да търся начини за решение на проблемите на моя приятел. Но в никакъв случай не бих го изолирала от търсенето на тези начини, а напротив, за да се почувства част от нещо важно и значимо – той трябва да е част от решаването на собствените си проблеми, за да може когато те бъдат решени, да изпита задоволство и радост от стореното.
Ако приятелят ми е тъжен в никакъв случай не бих започнала да се правя на човек, който разбира всичко. Не бих се опитвала да обясня това, което не разбирам. Ако той е в депресия заради нещо, което му се случва, ако мисли за несправедливо това, че е болен от дислексия, ако непрекъснато си задава въпрос от рода “Защо това се случва точно на мен?”, в никакъв случай не бих си замълчала. А напротив – ще му отговоря, че е просто добър човек, на който се случват лоши неща, ще го окуража, ще го накарам да усети подкрепата ми, ще го убедя, че ако силно желае да оздравее – желанието му ще се сбъдне и ще успее да надвие болестта. Ще му кажа, че животът често е несправедлив с хората, че в него има и лоши и хубави моменти и след всяко лошо нещо идва и добро, което ни дава сили да продължим и да очакваме всяка една от изненадите на новия ден. По този начин, според мен, ще му вдъхна още повече кураж и ще го убедя, че и в добро и в лошо – аз оставам негов приятел и че заедно бихме направили чудеса.
Има още доста неща, които бих му казала и с които бих се опитала да му докажа подкрепата си, но в подобни моменти, МНОГОТО приказки често губят стойността си, ето защо колкото по-малко са те, толкова по-добре и за двама ни. Също така друг начин по който бих му била доста полезна е да го оставя да си поплаче (ако има нужда), защото всеки има нужда понякога да измие мъката си, без значение от пол и възраст. Ако съм наистина до такъв човек, със сигурност ще му позволя и да е ядосан на всички богове. Това ще покаже вярата му към по-висш разум, отколкото обратното. В повечето случай ако отговоря на гнева, който изпитва в този момент, само ще помогна за издигането на по-голяма стена между този човек и заобикалящия го свят. Позволяването на изразяването на гнева му би предотвратило възможността гневът да стане основен елемент в живота му. Не бих избягвала и въпросите, които би ми задал за себе си. Примерно – какво мисля за него или изглежда ли наистина глупав. Той би бил по-доволен ако получи конкретен отговор на въпроса си, отколкото аз да се опитам да го избегна. Това само би го натъжило, отколкото обратното. Със сигурност бих му казала нещо мило, бих му разказала за всичките му добри страни и положителни качества, по този начин, според мен, ще успея да му вдъхна по-голямо самочувствие и увереност в самия него. После бих го убедила да направим нещо заедно. Нещо, което винаги е искал да направи с някой до себе си, но не е имал възможност.
Според мен всички тези неща биха го направили по-смел и по-специален и биха му показали, че не е сам и че си струва да продължи напред въпреки всичко и всички. И не на последно място, ако той има някаква определена дарба, аз лично – бих се погрижила той да я доразвие и да я покаже на всички, за да разберат и те, че той не е по-малко различен от тях самите. Ако моя приятел – дислектик е от моя клас, не бих го оставила и за минута сам. Сигурна съм, че по този начин като видят съучениците ни как прекарвам времето си с него, не биха го изолирали и окончателно биха го приели като един от тях. Според мен ако имаме приятел болен от дислексия и направим всичко, което написах по-горе и което бих сторила самата аз – това ще е най-безценната помощ, която бих му дала. Всички тези неща не са прости, но не са и много трудни и всеки от нас би могъл да ги направи ако истински обича приятеля си. И все пак не на последно място бих го уверила и в още едно нещо – че хората са ангели с едно крило. Че е вярно до толкова, до колкото е и грешно. И, че един човек може да е много умен, сръчен и добър. Може да има чудесни идеи и разбирания. За да ги осъществи обаче му трябват партньори. Когато е сам, малко неща може да постигне. За да постигнат мечтите хората трябва да се прегърнат т. е. да мислят еднакво, да са устремени към доброто и към любовта, тогава за тях няма да има прегради. Всяко тяхно добро начинание ще бъде истински полет на духа, на разбирателството и милосърдието. Колкото повече хора осъзнават това и се “прегърнат”, толкова по-лесно ще осъществят добрите си намерения и толкова повече светът ще се превръща в желано и удобно за обитаване място. За да оставим нещо хубаво след себе си, трябва да търсим и другото си “крило” – взаимопомощта и приятелската подкрепа, защото за да полетим не ни е нужен егоизъм, а просто малко помощ от приятел, който да е готов да поеме с нас по пътя на любовта и разбирателството.
Ето по тези всички начини, ако сме всеотдайни и вярваме един на друг и най-вече ако сме истински приятели с човека или детето до нас, болно от дислексия, бихме победили болестта и бихме убедили света, че всичко е възможно, когато човек намери другото си “крило”.
С това моето есе завършва. Не знам дали идеите ми биха ви харесали, но мислех дълго и съм на 100% сигурна, че ако имах тази възможност, бих ги изпълнила всичките и бих ви показала успеха им.
Благодаря ви за вниманието.

Награден текст в конкурса “Аз и дислексията”