Аз съм с дислексия

Със дислексията се сблъсках във втори клас. В началото всичко беше наред, но скоро се появи проблем. Когато по математика започнахме да учим таблиците за умножение и деление, те се оказаха най-големият ми кошмар, а уроците оттам нататък по математика – истинско мъчение.
Когато взехме урока с таблицата за умножение с две, госпожата ни даде за домашно да я научим и на другия ден да я кажем наизуст. Дотук добре. Аз дотогава бях добра ученичка и нямах проблеми с ученето, бях много ученолюбива и любознателна (и до днес съм такава). Прибрах се вкъщи и по-късно започнах да я уча таблицата. И се появи проблем. Прочетох я сигурно двайсетина пъти, но щом затворих учебника и се опитах да я кажа наум, блокирах. 8.2=... и до там. Не можех да се сетя за отговора. Поглеждах, отново прочитах таблицата, пак опитвах и пак не успявах да я запомня. На другия ден съучениците ми без проблем я казаха, но на мен ми беше трудно и тайно поглеждах таблицата в учебника.
Впоследствие всички тези таблици за умножение и за деление се оказаха истинско мъчение. Опитвах и опитвах, не можех да ги науча, да ги запомня. Освен това ние трябваше вече да се учим да решаваме задачи наум, без сметала и пръсти. Което за мен се оказа страшно трудно. Да смятам през едно се оказа лесно, но през две и повече... мозъкът ми просто блокираше. Често в часовете по математика поглеждах съучениците си и се смайвах как си решаваха задачите наум, без да се затрудняват и напъват. Аз не можех така. Ако не смятах с пръсти, никога не стигах до отговора колко е например 38+12 = ... В главата ми имаше едно празно поле, отговорът просто не идваше. Мозъкът ми не издържаше и отказваше да решава задачи. Математиката се превърна в омразен предмет, ставаше ми лошо като видех задачи. Вкъщи не исках да си уча уроците по математика. Нашите ми се караха, смятаха ме за мързелива. Но не бях. Опитвах се, опитвах се да решавам задачи, но не се получаваше. На класни и контролни се представях зле, но не ми пукаше. Просто този предмет не беше за мен. Истински ад настъпи от пети клас нататък. Учителката ни по този предмет беше възможно най-ужасния учител на света. Всеки ден взимахме нов урок, 5-6 задачи решавахме в училище и пак по толкова ни даваше за домашно. Ако някой не си знаеше урока, ако не беше подготвен да бъде изпитан, тя се ядосваше и удряше с ръка по бюрото или чина, или пък с тебешира по дъската, тропваше с крак и се караше. Уроците от пети клас нататък бяха цяла сложност за мен, истински лабиринт – дроби, уравнения, формули и т. н. Всеки следващ урок ставаше все по-сложен и объркан. Гледах задачите на дъската и нищо не разбирах. А пък формулите госпожата държеше да ги запомним. Как ти! Тези формули ми се виждаха като някакъв объркан лабиринт, цялата математика беше плетеница от лабиринт. Не можех да решавам задачите на изпитите и в полето за отговори пишех “Не знам”. Госпожата ми пишеше двойки, много се ядосваше, че не разбирам задачите, че не ги решавам... Аз се опитвах да й обясня че ми е трудно, но тя не искаше и да чуе. Когато ни раздаваше писмените работи, показваше моите на целия клас, а на мен ми ставаше гадно. Толкова непоносим и труден беше този предмет, че се отказах да слушам в часовете, ами най-често гледах през прозореца или пък на последната страница в тетрадката си драсках разни глупости. Бях потисната, чувствах се глупава. Геометрията също ме затрудняваше. Научих геометричните фигури, но каква за Бога е разликата между тъп и остър ъгъл в един триъгълник? На мен триъгълниците ми се виждаха еднакви. Не разбирах за какво трябва да ги знам различните ъгли в триъгълниците – нима това е важно в живота?

После ме преместиха в друго училище. Там обясних на учителката по математика колко ми е труден предметът, и за моя изненада тя прояви разбиране. Не се караше за двойките, които получавах, не искаше много от мен. Но за да премина в следващия клас, ми се налагаше на изпити да престъпя един от принципите си – да не преписвам и да не подсказвам. Но нямах друг избор, само така щях да мина.
В средното ми училище, където учих после, за щастие попаднах на още по-добра учителка. Съучениците ми, поне повечето, също не можеха да решават задачи като мен и се измъчваха. Затова там госпожата ни пишеше задачите с отговорите, а ние ги преписвахме. Така беше и на класни и на контролни. Не получавахме високи оценки, за да не се усъмни някой, но за мен нямаше значение.
И по други предмети имах проблеми, като българския например – така и не разбрах уроците по български. Важните неща ми беше трудно да запомня. Даже като малка не знаех какво е съществително, прилагателно, глагол, сега знам само последното. От българския научих единствено какво е глагол, просто и сложно изречение, единствено и множествено число, окончанията, правописа, видовете изречения, пренасянето на части от думи на нов ред и малко пунктуация. Само дето и до днес малко не знам как правилно да поставям запетайките. Какво е сказуемо и до днес не знам. Писмените работи по литература също ми бяха трудни, поне докато не попаднах после на добра учителка, която всичко обясняваше и при нея бавно взимахме материала, но поне всичко схващахме.

Известно време се мислех за тъпа и глупава, докато когато бях в 10 клас веднъж не гледах един филм по “Холмарк” – “Сред приятели – историята на Рич Донато”. Главният герой имаше същите проблеми като моите. Останах втрещена, защото мислех, че само аз имам проблеми с ученето и нищо не разбирам, а се оказва че има други като мен! И че дори проблемът ми си има име – дислексия. Поуспокоих се. Но ми стана ясно обаче, че искам или не, дислексията ще е част от мен и завинаги и ще ми пречи в някои аспекти в живота. И тя наистина ми пречи. Аз не само не мога да смятам – не мога и да съм самостоятелна, пак заради дислексията. Така и не се научих да си връзвам обувките – просто тези възли са толкова сложни... Гледам другите и до днес им се учудвам как го правят, толкова сложно и извънземно ми изглежда. Не мога и да готвя – за мен е направо учудващо че хората имат толкова рецепти в главата си, готвят без да поглеждат книги, знаят кога кое да сложат, какво им трябва. Много пъти съм гледала майка ми, баба ми и сестра ми как готвят и не спирам да им се чудя “Ама как успяват?”. Има неща, които на мен ми се виждат толкова сложни и трудни, неща, от които мозъкът ми просто блокира и отказва да ги възприеме. Допреди години дори часовникът ми беше труден – чак в 9 клас го научих. На компютъра се научих да работя сама, с помагало до себе си, но в началото не разбирах какво е операционна система, какво браузър. Сега с някои неща се оправям. Късмет е, че в интернет има добър компютърен форум, а съфорумците винаги ви обясняват внимателно и нагледно. Така всичко схващам. Някои от нещата, които не научих в училище, ги научих по “Дискавъри”. Благодарение на това, че в рамките на един или два часа (зависи от филма) с прости обяснения, компютърни графики, опити и сравнения схващах неща, които в учебниците така сложно ги бяха написали.

Именно от “Дискавъри” научих какво е магнитно поле и как действа, какво е антигравитация. Единствено материя и до днес не знам какво е.

Когато влязох в сайта ви и видях конкурса, се зарадвах много. Защото за дислексията не се говори, а трябва. Учителите или не знаят за нея или отказват да я приемат. Има немалко деца и ученици с дислексия. Имат трудности в училище, но вместо разбиране, срещат укори че са мързеливи и им лепват етикет “мързел”. За онези, които като мен имат трудности с математиката – те няма да могат да влязат в средно училище или поне трудно ще влязат, защото изпитите за тях са непосилни. Аз след 8 клас учих в училището за деца с увреден слух в София ( с увреден слух съм) и там приемът за щастие беше по документи. Много исках да уча, но това беше единствената алтернатива. Другаде нямаше да ме приемат без изпит. За съжаление повечето деца нямат моя късмет.

Пиша всичко това с надеждата да може нещо да се промени за децата и учениците с дислексия. Те трябва да бъдат диагностицирани, учителите трябва да знаят за нея, учебните програми трябва да бъдат съобразени с такива ученици. Трябва открито да се говори за този проблем. Децата с дислексия не са глупави, просто имат трудности. Нуждаят се от повече подкрепа и разбиране.

Сега съм на 25 години. живея с родителите си. Подиграват ми се, че не съм самостоятелна. А аз се уморих вече да обяснявам какво е дислексията. Сега, слава Богу, поне рядко имам неприятни моменти заради нея. Единствено неприятно и гадно ми е, като излизам да пазарувам. Защото не мога да смятам, не знам ще стигнат ли парите. Чувствам се зле като попадна в конфузни ситуации заради дислексията. Бих искала да ви помоля да препоръчате на децата в сайта филма на “Холмарк”. Той най-добре показва дислексията. Ще се радвам да се направи нещо за дислексията – хората трябва да знаят за нея и да проявяват разбиране. Трябва да се изхвърли остарялото мислене, че ученикът е мързелив. Между мързел и дислексия има голяма разлика.

Радвам се, че нещо се прави за децата с дислексия. Искам за тях училището да стане по-лесно и приятно, да им е по-лесно, като знаят какво им е.