приказки за лека нощ
Тео и страшният Капчук
Продължава от Плюшеният език на бебетата
Кап-чук, кап-чук... кап, кап, кап... чук, чук, чук.
– Какво става, какво става? Кой чука? – Тео скочи бързо на плюшените си крачета и се огледа сънено наоколо.
Мечо спеше в коша и леко похъркваше. Бебето Теодор също сладко спеше, разперило ръчички. Всички плюшени играчки се гушеха в меките си плюшени лапички.
Слънцето леко се промушваше през пердето и галеше всички с многото си слънчеви ръчички. Всичко беше тихо и спокойно.
И все пак нещо ставаше. Тео не можеше да разбере какво, но днес нищо вече не беше като вчера. Ето пак се чу:
Кап-чук, кап-чук... кап, кап, кап... чук, чук чук.
Чуваше се и едно весело цвърчене, пърхане на криле и песни. Да! Истински птичи песни! Но понеже Тео не беше чувал досега как пеят птичките, не разбираше какво става. Нервно се разхождаше по перваза на прозореца. Поглеждаше зад пердето. Скочи и огледа всички тъмни кътчета – под леглото, под масата. Нищо.
Върна се на перваза и тогава видя. Снежините – снежините ги нямаше.
Снежният човек на двора почти беше изчезнал. Влизали са крадци – панически установи Тео. И веднага се втурна към коша на старото кафяво плюшено мече.
– Мечо, Мечо, събуди се – нещо става – започна да го тресе с все сила.
– Какво може да става? – сънено се протегна Мечо.
– Влизали са крадци в двора – бързо изстреля Тео.
– Така ли, я да видя какво са взели? – скочи Мечо и погледна през прозореца.
– Ами носът на снежния човек, виж, той плаче... снежините ги няма.
– Ауууу – усмихна се Мечо. Това не е на добре, наистина. Лошо, идат лоши дни за малките мечета.
– Ами, ами, а за малките плюшени тигърчета? – ококорено попита Тео.
– За такива на лилаво жълти черти ли питаш? – лукаво се подсмихна Мечо.
– Мда – Тео гледаше лапичките си и не смееше да погледне навън.
– Хаха – хаха – за такива точно идва голяма веселба. Пролетта, пролетта идва – не чуваш ли капчуците?
– Кои кап, кап... капуци?
– Тези дето казват кап, кап, кап чук... Наричат ги капчуци точно защото правят кап-чук, кап-чук – засмя се Мечо.
– Аааа, да – чух ги, точно тях чух, да – те ме събудиха. Направо ме стреснаха. Страшни ли са много?
– Невероятно страшни!
– Ами къде да се скрием, не чуваш ли, почнаха по-силно да се чуват, значи са по-близо. Значи тези кап-кап са откраднали носа на Снежко.
– Нееее... не виждаш ли, че носът му е там, просто е паднал на земята и врабчетата го кълват. Снежко си отива.
– Къде си отива, Снежко?
– Ми при дядо Коледа в Лапландия. Всяка пролет слънцето започва да грее по-силно и снегът се превръща във вода. В това няма нищо страшно.
– Мислиш ли? – усъмни се Тео.
– Не го мисля, а го знам. Има неща, които и да ги мислиш, и да не ги мислиш са така. Когато времето се затопли, снежинките стават на вода, Снежковците си отиват, а на тяхно място идват птичките. Пораства зелена тревичка. Децата махат дебелите якета и ботуши и тичат по зелената трева. Някои казват, че през пролетта животът се възражда.
– Какво значи това?
– Ами скоро ще разбереш.
– Единственото малко лошо е за мечетата – трябва да се събуждат от дълбокия си зимен сън и да търсят храна, защото през зимата са огладнели.
– Да, значи за теб е лошо – защото ти много обичаш да спиш.
– Да, много обичам да спя. Сладкият сън ми е най-любимото от любимите неща. И ето идва пролетта и всички започват да цвърчат, да пищят, да тичат и ме будят. Определено доста неприятно. – поклати глава Мечо.
– Е, няма ли да има мисии? Няма ли да е весело?
– Ами весело, весело, ама от веселба няма да мога да се наспя.
– От сън спомени и без това няма – включи се в разговора една кукла с коса на букли. Да си направим пролетен бал!
– Бал ли? – Тео не беше виждал никога бал.
– Ела да ти покажа нещо – извика го куклата и го помъкна към гардероба.
