Тео и големите снежни човеци

Продължава от Тео и снежинките

Тигърчето Тео се събуди от голяма шумотевица навън. Беше заспал на перваза на прозореца и когато отвори очи, веднага видя много интересни неща.

Навън имаше много деца – малки и големи. С шарени шапки, дълги шалове и цветни ръкавички. Но какво правеха тези деца. Вземаха снежините, снежинките де, правиха ги на топка и ги мятаха. Едно дете го удариха по гърба, друго по рамото, трето обаче го пернаха с топка по лицето и то се разплака. Мама Лили веднага дотича от някъде и поизтупа малките калпазани. Но те не се отказаха.

Започнаха да се търкалят в снега. Лягаха направо на снежната поляна и махаха с ръце.
– Какво ли правят? – почуди се тигърчето?
– Правят снежни ангелчета – чу се гласът на Мечо. Ти пак ли изучаваш зимата?
– Да, много е забавна. Какво са снежни ангелчета?
– Ами ей така, лягаш и си правиш отпечатък от главата, краката и всичко, а като махат с ръце – отпечатъкът е все едно от крила. Ангелчетата имат крила. Ама ти най-много да станеш снежно тигърче.
– Не е ли студено? – позачуди се Тео – нали ти каза, че снегът е студен.
– Да, ако не се движиш в снега ще замръзнеш и тогава идва голямата бяла смърт. – каза страховито Мечо.
– Много ли е страшна?
– Много! – затова като си навън през зимата постоянно трябва да се движиш.
– Бялата сигурно я е страх от смеха и затова всички се смеят, за да я прогонят.
– Брей, голям си бил умник – констатира Мечо – не се бях сещал. – Гледай, гледай, децата започват да правят снежен човек.
– Ей, какво ли е това? Търкалят топки. – възкликна тигърчето.
– Така се прави човек. – уточни Мечо.
– От топки ли? – ококори се Тео.
– От снежни топки. Една голяма за тяло и една по-малка за глава. – разясни Мечо и се почеса по ухото – гледай, гледай следва най-интересното. Ще го украсяват.
– Снежния човек? – подскочи Тео и залепи нослето си на прозореца.
Децата навън дружно и бързо работеха. По-големите търкаляха една голяма бяла топка сняг. Малките тичаха насам натам. Падаха в снега и се смееха.
– Децата се смеят. Хубаво е да има деца, гонят Бялата тишина. – каза тигърчето и присви опашката си.
– Бялата смърт, не тишина – ама то все тая. – отивам да спя – каза Мечо.
– Да, да не изпуснеш зимата. – отвърна Тео. – на мен пък ми е по-весело зимата да не спя, а да си правя зимни мисии. Децата също правят зимна мисия, нали?
– Ахъ – промърмори Мечо.
Тео лепна отново нослето си на стъклото и започна зорко да следи зимната мисия на децата. Едно носеше морков и викаше – ето го носа, ето го носа... Мама Лили взе моркова и го забучи по средата на малката снежна топка. Едно дете с червена шапка сложи черни въгленчета за очи и хоп – появи се лице. Направиха му усмихната голяма уста. Сложиха на човека една стара пробита тенджера, за шапка.
Забучиха му и една голяма метла – значи беше снежен човек метач на снежини.

Някой си беше изпуснал едно зелено шалче и децата побързаха да го наметнат на снежния човек.
– Копчета, трябват му копчета. – викаше едно дете.
– Да използваме конструктора. – предложи друго. И веднага Снежният човек се обзаведе с разноцветни копчета навсякъде по него.
Изглежда смешен – помисли си тигърчето. Какво ли е да си снежен човек? Сигурно е хубаво. Децата се смеят, радват ти се и те обичат.
Тео погледна към малкото спящо бебе и му се прииска неговия приятел да е навън на зимна мисия. И разбира се да вземе него – малкото лилаво жълто тигърче Тео.

Ех, кога ли ще порасне да си правим зимни мисии.

Оцвети Тео

Плюшеният език на бебетата