Плюшеният език на бебетата

Продължава от Тео и големите снежни човеци

Навън снегът стана почти син. Стъмни се. Никой не се мяркаше по двора. Сигурно е много студено – мислеше си тигърчето и потрепваше с мустачки. Горкият Снежен човек – сам с всички студени снежини.
Тео го гледаше и се чудеше. Мечо спеше и нямаше как да го попита каквото и да било. Дали пък да не го събуди. – Не, по-добре не. Ще го пита утре.
И Тео реши да си говори с бебето. То гукаше като малка синя гугутка в кошчето си и махаше с ръчички. Май искаше да достигне до един лилав плюшен слон.
– Хей, приятелю, - искаш ли да ти разкажа за зимни мисии. Жалко, че не можеш да видиш снежния човек навън.
– Какъв, какъв човек – изгугутка бебето.
– Снежен – отвърна му тигърчето.
– Леле, - извика тигърчето с възхита – ама ти говориш езика на плюшените играчки... - колко яко бебе си. Само на няколко месеца, а толкова умно. Нито майка ти, нито татко ти могат. Как не съм разбрал по-рано?
– Така ли, учуди се бебето Теодор? Аз, откакто съм се родил мога да говоря, но май никой не ме разбира. Казвам искам да погледна през прозореца – те ми набутват в устата биберона, или ме тръскат по цяла вечер докато им крещя, да ме пуснат.
– Ох, понякога са много странни хора, ама като ги избирах по каталога ми изглеждаха много мили – как да не си ги харесаш за мама и татко.
– Щастливец си ти – отбеляза тигърчето. Имаш си мама, имаш си татко. Имаш си мен и може да си говорим по цял ден на нашия плюшен език.
– Може би да, но не знам толкова много неща. – отвърна бебето.
– И аз не знам, но е интересно да имаш мисии за научаване. – каза Тео. И приятели.
– Кажи за снежния човек – изгугутка Теодор.
– Ами той е направен от много малки снежини. Едни деца цял ден правиха топки от снежини, снежинки де. Така каза онзи Мечо в коша, той е много стар и много умен. Но само спи. Каза, че зимата е зима, за да се спи. А на мен не ми се спи – искам мисии.
– Снежният човек има нос от морков, шарени копчета... много е смешен – само да можеше да го видиш.
– Сега ще опитам – усмихна му се бебето. И започна да се дере с най-оглушителния рев, който досега тигърчето беше чувало. Чак се наложи да си запуши ушите с опашката и да се свие на кълбо.
Но явно бебешката стратегия беше много добра, защото мама Лили и татко Иван се надпреварваха кой да отвори вратата, за да види какво се случва с тяхното малко съкровище.
– Видя ли – хитро намигна бебето – проработи. Сега остава да ги накарам да ме гушнат и да ме занесат до прозореца, но това ще е по-трудно. Защото не са толкова умни да се сетят сами.
- Да, забелязал съм. – подсмихна се Тео.
- Бас държа, че първо ще ми пробутат шишето с мляко, лошото е, че ще се омажа целия докато го бутам, ама нали мама ще чисти. – и бебето Тео ревна, а тигърчето Тео пак си запуши ушите с опашка.
Мама Лили наистина взе шишето и веднага даде на бебето да пие, но то сръчно извърна глава и млякото се разля тук и там и по натам.
–- Не иска. – каза мама Лили.
– Да не го боли коремчето – предположи татко Иван.
– Провери памперса, аз ще почистя – нареди мама.
Бебето Тео ревна пак. Таткото го гушна и започна да се разхожда насам натам в стаята. Когато отиваше до вратата Тео ревеше с пълна мощ, а когато татко му го занасяше до прозореца спираше. Тази процедура трябваше да се повтори най-малко десет пъти, за да се сети татко му, че е по-добре да стои близо до стъклото.
– Видя  ли, прошепна бебето – най-накрая го накарах да ме занесе където трябва. Къде е тази твоя снежна мисия – човек де?
– Там навън до дървото. – отговори с плюшения си глас тигърчето Тео.
Бебето се кокореше и се мъчеше всячески да погледне през прозореца. Най-накрая дойде мама Лили и му заговори.
– Тео, я виж колко снежинки има навън, колко много сняг. И погледни какъв хубав снежен човек направихме днес.
– Да, видях го – готин е – усмихна се Тео.
Майката продължи да го гушка и да му говори, а бебето да се усмихва и да се гуши.
– Май майка ти те разбира – предположи тигърчето.
– Ами не съвсем, но е по-полезно да си имаш майка, която се старае.
– Твоята май е перфектна. – каза Тео.
– Предполагам, избрах я от първите сто в класацията.
– Ехааааа – яко.
– Яко я, догодина ще излезем навън. Така ми казаха при постъпването за бебе. Първата година няма да можеш да ходиш, но от втората вече светът е твой.
– Ще ме вземеш ли и мен на снежна мисия. Навън. – попита тигърчето.
– Разбира се, нали сме първи приятели. – отвърна бебето
- А дотогава всеки ден ще си говорим. – разбира се, плюшеният език е най-готин.
– И ще си измисляме истории и ще имаме мисии. – замечта се тигърчето.
– Ще бъде супер забавно. Знаеш ли, че май е много готино да си бебе.
– Ми не знам, никога не съм бил бебе – омърлуши се тигърчето.
– Е, ама и плюшена играчка не е зле, нали? – предположи Теодор.
– Е, да – съгласи се тигърчето – ама само, ако имаш приятел и дом – допълни то. Иначе е много тъпо да седиш по цял ден в магазина и никой да не те погалва. – натъжи се от спомени лилаво-жълтото тигърче.
– Вече сме заедно и ще ни е весело. – отбеляза бебето.
– Да! Весело цяла зима! – зарадва се тигърчето.

Оцвети Тео

Тео и страшният Капчук