На лов за слънчеви зайчета

Тигърчето Тео отвори очи и веднага разбра, че днешният ден ще бъде необикновен. Необикновено слънчев. Което на практика значеше за Тео – необикновено весел. Ден, изпълнен с необикновени приключения и изключително важни мисии.

Тео обичаше мисиите и беше много доволен от своята копчена мисия.

Сега ококори очи и се огледа наоколо за нова мисия. Слънцето блесна в очите му й той замижа.
– Ах, какво беше това? – разтърси глава Тео.
Отново отвори очи. Видя цветове. Затвори ги. Отвори ги и отново блестящо злато. Затвори очи – червено. Отвори очи – златно. Затвори очи – синьо. Отвори очи – блестящо.
– Каква весела мисия! – зарадва се Тео и се огледа. Видя едно малко светло кръгче, което подскача по цялата стая. Скочи върху гардероба, след това елегантно се премести върху носа на вечно спящия Мечо, премина през кошчето на малкото бебе, което отвори очи и отново блесна в очите на Тео.
Тео замижа и подскочи.
– Ще те хвана! – закани се Тео.
– Хей, какво правиш – попита бебето на своя плюшен език.
– Имам нова мисия, – провикна се Тео и с един скок скочи върху малката масичка.
– Каква? – полюбопитства Теодор.
– Да хвана слънцето! – отвърна примижал Тео. Присви уши, приклекна и се приготви за нов скок.
– Къде е слънцето? – попита бебето.
– Етооооооо го – извика Тео и се хвърли върху етажерката с плюшени играчки, защото малкото слънчево петно беше пробягало нататък.
– Какво правиш, какво правиш? – възмутиха се всички плюшковци.
– Какво невъзпитано хлапе – извика една лилава крава на цветя.
– Настъпиии ме – изписука малко жълто пиленце.
Всички започнаха да викат и да тропат с крака.
– Подместете се де, – възмути се и Тео – не виждате ли, че имам важна мисия.
– Що за мисия е да подскачаш рано сутрин из стаята? – изгрухтя едно розово прасе.
– Истинска мисия – искам да уловя слънцето. – отвърна Тео и скочи в голямото плюшено море на пода. Слънчевото петно блясваше като златна монетка ту в единия, ту в другия край на стаята. Тео скачаше като полудяло малко коте. Някои играчки се смееха, други се ядосваха. А стария Мечо, разтърка очи в стария плетен кош и се усмихна.
– Деца, деца... оставете ги да откриват света.
Тео му метна едно бързо “Здрасти Мечо!” и продължи усърдно да преследва златното слънце.
Мечо най-накрая излезе от коша и подхвърли небрежно.
– Хей, Тео, не се ли умори? Не можеш да уловиш слънчево зайче.
Тео спря в миг и заби нокти в килима.
– Какво? – учудено запримига.
– Това не е истинско слънце, това е само малко късче слънце, което се отразява в малко кръгло огледалце.
Тео запримига още по-объркано.
– Ела, ела, – повика го Мечо, – виж, децата на вън играят с огледалца. А на слънчевите отражения им казват слънчеви зайчета.
– Защо?
– Не знам, може би защото всички малки деца като теб, подскачат като зайчета и искат да ги уловят.
– Е, не мога ли да си имам слънчева мисия! – Тео направо щеше да се разплаче.
– Напротив, можеш... докато грее слънце, все ще намериш слънчеви зайчета за слънчеви мисии. Забавно е, нали?
– Да, най-веселата мисия!!!
Тео заподскача и запя:

На лов, на лов
Най-веселия лов!
На лов, на лов
Най-слънчевия лов!

Аз хванах слънце във очите,
аз хванах слънчев, слънчев тен,
аз хванах слънце за мечтите.
Аз хванах слънцетооо за мен!

На лов, на лов
Най-веселия лов!
На лов, на лов
Най-слънчевия лов!

Тео пееше и се въртеше. Въртеше се и пееше, докато накрая не падна на пода – уморен и усмихнат. А слънчевото зайче близна нослето му и се закачи на малката му опашка.
– Искам и аз на слънчева мисия – проплака и бебето Тео.
– Като пораснеш още малко и ще си готов за лов на слънчеви зайчета. – успокои го Мечо.
– Аз ще ловувам с теб – обеща Тео.
После се сви на малко клъбце, прегърна нежно най-близкото слънчево зайче и уморено заспа.
Усмихнат. Сънуваше хиляди слънчеви зайчета.

Оцвети Тео