Въртележката на мечтите

1.
Повече приятели – повече забавление

Под големия кестен точно в средата на градския парк живееха трима приятели. Те бяха неразделни и в добро и в лошо време. И когато грееше слънце и птичките пееха и когато валеше проливен дъжд, те винаги стояха в кръг и се забавляваха. Разбира се това бяха слончето Тото, жирафчето Жиро и маймунката Бини. Слончето Тото имаше големи сини очи и още по-големи уши, но най-голямото от всичко в него беше неговият дълъг и сив хобот. Колкото дълъг беше хоботът му толкова голям беше и таланта му да рисува. Всъщност това беше и любимото занимание на Тото. Той рисуваше по специална технология – напълваше хобота си с боя и пръскаше насам натам прекрасни цветни композиции. Веднъж когато слънцето се събуди видя, че вследствие на сутрешните занимания на Тото косата му вместо златисторуса беше станала яркочервена. Жирафчето Жиро пък освен, че като всяко друго жирафче имаше много дълга шия, обичаше поезията и хубавите цветя. Когато на пролет съседният магнолиев храст цъфваше то толкова си протягаше шията към него, за да го помирише, че аха да падне от въртележката. То обичаше да измисля стихове и да ги рецитира на своите приятели. А маймунката Бини, пък най-много от всичко, като разбира се изключим яденето на банани, обичаше да пее, да трака с кастанети и да свири на барабани. Това можеше да го прави по цял ден, и така забавляваше всички наоколо. Весел и хубав беше животът на тримата приятели. За тях нямаше два еднакви дни, всеки ден беше едно ново приключение. Онова по което тримата приятели си приличаха, както виждате те бяха много различни един от друг, беше, че всички бяха изключително талантливи. Но и това не ги свързваше толкова силно, колкото онова, че най-много от всичко обичаха децата. Те винаги ги чакаха с нетърпение и винаги бяха готови да ги забавляват от сутрин до мрак. Още щом се събуждаха и измиваха очите си с кестенова роса те започваха да си говорят.
- Дали днес ще дойде Моника? – чудеше се Тото.
- Надявам се да дойдат много, много деца, повече от вчера и повече от винаги. – завъртя опашка Бини.
- Дано да дойде Мони, за да се повеселим заедно – въздъхна Тото.
– Тя винаги ми носи цветя – каза замечтано Жиро.
- О, да, вчера беше направила цял венец от жълтурчета – ех, колко ли е часа – май че наближава девет защото виждам чичо Гошо да бута насам сладоледената си количка. – каза усмихнато Тото.
- Мда, започват да прииждат всичките ни приятели – ще бъде голям ден днес. Ето я леля Ема, която започва да пука пуканки, дядо Иван пък приготвя къделите от захарен памук. Обичам захарен памук децата винаги ме хранят – облиза се Бини. - Тя беше една кафява маймунка с ококорени очички и дебело тумбаче, в едната ръка винаги носеше банан, от който да си похапва, а в другото неизменното дайре и кастанетите. Когато приятелите й искаха, поне за миг, да си починат от нейните песни и танци вадеха от едно специално скривалище банани и й даваха, така че тя замлъкваше за някоя и друга минутка в повече.
 - Моника идва! Монии... – разкрещя се Бина. - И наистина по алеята се задаваше едно малко момиченце с дълги руси коси, сплетени на плитки. Очичките й шареха между сладоледа и въртележката. Първо погледнаха към Бини, после към розовия памук, после към Жиро и към белите пуканки. Задърпа баба си все по бързо за ръка, накрая се откъсна от нея и затича към въртележката – заобиколи я няколко пъти – погали Бини, здрависа се с Жиро и дръпна Тото за опашката.
- Бабо, искам да се кача на слончето – извика Моника.
- Добре, поиграй си малко на въртележката. – съгласи се баба й.
- Бабо, слончето много обича захарен памук – може ли да ми купиш да похапваме докато се въртя.
Баба Вера, така се казваше бабата на Моника, отиде при дядо Иван, взе, както винаги, една голяма розова къдела и я подаде в ръката на малкото момиче. Наистина половината от това пухкаво облаче неизменно полепваше по косата на Моника, другата част по хобота на Тото, а третата отиваше направо в устата на Бини, защото тя не можеше да си представи, че само на половин метър от нея някой ще си похапва захарен памук, без нейното участие. Жиро не обичаше памук, той се закичваше с цветето, което Мони носеше. Този път тя беше откъснала цяло клонче с малки жълти цветенца. Той го въртеше в уста, разглеждаше го и измисляше нова поема за слънчевите цветя в парка.
Така приятелите се въртяха и пееха, пееха и се въртяха. Моника се въртеше заедно с тях, после слизаше, тичаше наоколо и след няма и пет минути отново се връщаше. Те си говореха, смееха се и пееха – но най-много от всичко, което правеха беше да се въртят. Въртяха се докато не им се завиеше свят и когато си мислеха, че съвсем им се е завило свят и аха ще изпопадат на земята, те продължаваха да се въртят и да се смеят. Никога не се уморяваха да се забавляват. По едно време към тях се приближи едно непознато момче, то идваше за първи път в парка и за първи път се доближаваше до тримата приятели. Пристъпи малко боязливо, погледна крадешком Тото, погледна Моника и накрая попита:
- Може ли да се кача на жирафа?
- Може, той е много добър. Попитай го сам и той ще ти позволи. Но първо трябва да се запознаеш с тях. Те са мои приятели. – с гордост сподели тя.
- Хъм, за първи път чувам, че трябва да се запознавам с въртележка. – тросна се момчето.
Момченцето беше на около пет години, пристигна в парка с една жена, която се отдалечи и седна на жълтата пейка да разглежда списание.
Моника се загледа в това високо слабо дете със сериозни очи и с твърдост в гласа повтори  – ама те наистина си имат имена и ако искаш да знаеш умеят да разказват всякакви интересни неща, а Бини дори може да пее – но ти като не вярваш, не знам защо изобщо идваш тук.
- Бавачката ме доведе, да не мислиш, че много искам да съм тук, и да си играя с бебешки неща. Искам да съм на кораба при татко.
- Баща ти има кораб – ехааа – и моите приятели са дошли тук с кораб, питай Жиро да ти разкаже, преди са живели под едно портокалово дърво. Виж как е ожулено ухото на Тото, това е защото веднъж един портокал паднал точно върху  него. Тото така се ядосал, че нарисувал всички портокали сини и после никой не искал да си откъсне от тях и те плакали чак до другата сутрин. Тогава му се извинили и му обещали, че никога няма да падат върху него без предупреждение когато спи.
- Май си голяма фантазьорка – подметнал Влади. Всъщност той така се казвал, но още никой от приятелите не знаел това.
- Нищо подобно, въобще не си измислям – троснала се Мони – ти просто не познаваш моите приятели, а когато някой не познава някого е по-добре да не говори, без да знае.
- Хубаво де, не ти преча – говори си – аз пък искам да стана капитан на кораб, също като татко.
- А твоят татко вземал ли те е на неговия кораб? – полюбопитства Моника.
- Всъщност не, - въздъхнал Влади - той винаги плава. Но съм виждал кораба на снимка – голям и бял е.
  - А аз съм се возила на лодка – веднъж на морето и да знаеш не ме хвана морска болест. – похвали се момиченцето и тръсна плитките си.
- Аз пък никога не съм се возил дори на лодка – затъжи се още повече Влади. Много тъжно, нали? Някой който ще става моряк, дори не се е качвал и на лодка.
- Мда... може би татко ти ще те вземе някой път на кораба да те повози. – предположи Мони.
- Не, нали ти казах той винаги е в открито море. Няма време за мен.
- А майка ти? – недоумяваше момичето.
- И майка ми няма време. С мен е бавачката - кака Ани, но тя не може да плува и я е страх от водата.
Моника повъртя очи, помачка края на поличката си и накрая каза.
- Ами тогава идвай на борда при нас ще правим сухи тренировки. Моите приятели могат да се клатят нагоре надолу, точно като в презокеански кораб, а Бини знае и пиратски песни. И тя, без да се бави, хвана Влади за ръка, разтърси я и се представи – приятно ми е Моника, а това са Тото и тя посочи слончето, което наведе хобота си за поздрав; Жиро – който завъртя дългата си шия насам натам и се усмихна, при което цветето му падна и Бини, маймунката задрънча с дайрето, в знак на потвърждение.
Влади толкова се смути, че можа само съвсем тихичко да смотолеви името си. Бини махна весело с опашка, хвана го за ръка и го качи на кораба - въртележка, пеейки:

Йохохо и банани ям...
Два банана, саби две,
чупя в миг на колене.
Лапам ги като ножогълтач..
Йохохохо....
Ех, банани девет бали
Йохохо, банан, в ръката на гълтач.

Маймунката съвсем се вживя в ролята си на пират и метна кората от банан през лявото си око като пиратска превръзка. В това време Тото наду хобота и започна да свири като сирена. Жиро изнамери от някъде един бинокъл и завика:
 – Всички на борда, изпънете платната, отплавамееее.
Моника без да чака втора покана веднага се метна на Тото и размаха остатъка от захарния памук като малко розово знаме. Влади погледа, погледа и тъкмо да махне с ръка и да отмине този цирк, реши да се включи в играта. Хвана Жиро за врата и се метна на гърба му. В това време въртележката се завъртя, Жиро започна да препуска и Влади се почувства съвсем като на презокеанско приключение. Размаха шапка, сложи си ръката над очите като козирка и завика:
 – Свалете платната, свалете платната, задава се буря.
Моника започна да сваля най-голямото платно, като междувременно реши да дояде знамето, предвидливо да го спаси, за да не го издуха вятъра. Тото засвири тревожно със сирената, а Бини с пълна с банани уста взе да крещи.
Котката къде е котката, ще се ударим в скалите.
Каква котка – недоумяваше Тото, и започна да се оглежда.
Видях я, ето я скри се в храстите – оранжева беше. – потвърди Жиро.
Неее, не се казва котка, а котва. Това е едно голямо и тежко желязо, което се спуска от кораба на дъното на морето и така кораба спира край брега. – компетентно се намеси Влади. - Той беше чел много книжки за кораби, мореплаватели, откриватели и пирати и започна да разказва и разказва. – Приятелите се спогледаха – брей това момче не говори, не говори, ама като започне никой не може да го спре. Те се завъртяха още по-бързо и се заклатиха още по-силно защото все повече започваха да харесват Влади и да се радват, че са открили още един прекрасен приятел. Жиро започна да рецитира:

Когато плискат край тебе вълни
и буря голяма приижда.
Когато е тъмно навън като в рог
и нищо далеч не се вижда.

Кураж не губи, моряк ти бъди,
смело напред продължавай!
Кураж не губи, моряк ти бъди,
свойта звезда не предавай!

Приятелите бързо научиха текста и почнаха да го пеят, като здраво се държаха един за друг.
- Девет бала... - викна Тото.
- Ауууууууу водата ни залива – крещеше и Бини.
- Грабвайте греблата. – влезе в ролята на капитан и Влади.
Всички взеха по едно гребло и започнаха да гребат колкото сили имаха, като викаха и пляскаха, пляскаха и викаха и не спираха да се въртят.
Моника по едно време толкова много се наклони, че аха да падне от кораба, но тогава Влади с един скок се озова при нея, подхвана я и й помогне отново да стисне здраво Тото за ушите.
- Дръж се боцман, не се плаши, ще издържим. - Той й сложи един розов пояс и продължиха да гребат с всички сили.
- Виждам фааар – извика Жиро и протегна още повече шията си и всички се загледаха към листата на кестена, през чийто клони блестеше яркото обедно слънце.
- Даааа, и аз виждам сушаааа.. - подхвана и Бини. - Виждам и бананииии – допълни още по-въодушевена тя.
Всички се засмяха.
А аз виждам сладолееед – засмя се и Мони. Наистина към тях се задаваха с плуващата походка на баба й две сладоледени фунийки пълни догоре с морски сладолед – син като очите на Моника. Бабата й подаде единия, а с другия почерпи новия й приятел. Уморени те слязоха на сушата и се запътиха към пристана да си починат. Морското приключение ги беше изтощило съвсем и те трябваше да отдъхнат.
- Моника страхотно е с теб и твоите приятели. Отдавна не се бях забавлявал така. Искам и аз да съм част от тайфата за приключения.
- Идвай винаги когато пожелаеш – наду свирката Тото.
- Винаги ще има банан и за теб приятел – подхвърли и Бини.
- Това е голям жест от нейна страна – мъдро поклати глава и шия Жиро, обикновено е много свидлива за банани. Беше весело с теб момче, сигурен съм, че ако идваш по-често при нас ще се усмихваш много повече.
- И ще стана истински моряк, нали? – плахо попита Влади.
- Разбира се тези работи на нас ги остави, ние разбираме от мореплаване както видя, а утре като дойдеш ще ти разкажем как преживяхме една истинска буря и кораба едва не се разби в едни огромни скали. – обеща Бини.
- Не бяха скали, а заседнахме в едни плитчини пълни със змии с огромни опашки и ей толкова големи очи – показа ушите си Тото.
- Не бяха змии, а водни костенурки – опита се да внесе яснота Жиро.
Децата обаче се бяха отдалечили. Бабата на Моника я дърпаше към единия край на парка да си ходят, а бавачката на Влади към другия. Но децата си обещаха утре пак да се срещнат на същото място. От този ден въртележката на мечтите щеше да бъде тяхното любимо място за приключения.

Следва продължение......
Въртележката на мечтите 2