Въртележката на мечтите 2

2.
За едно счупено краче


Този ден Моника се върна развълнувана в къщи. Още от вратата взе да разказва за новия си приятел Влади, с който се запознала на въртележката.
- Мамо, а да знаеш той ще става капитан на истински кораб и ще пътува в открито море. – сподели Мони.
- Много хубаво, - усмихна се майка й. Щом вече знае какъв иска да стане, ще има много време, за да се подготви добре.
- А аз искам да стана като моите приятели – каза Мони и очичките й засветиха.
- Като кои приятели? – включи се в разговора и таткото на Мони – Борис.
- Как кои? Онези в парка... слончето Тото, маймунката Бини и жирафчето Жиро – отвърна Моника.
- Онези от въртележката – намигна скришно майката.
- А да... трябва да ме запознаеш с тях – каза Борис. И какви са те? – полюбопитства той.
- Амиии... много работи, ама Тото е художник, Бини музикант, а Жиро - поет. Мдам, а аз ще стана всичко това наведнъж.
- Браво, не се и съмнявам, талантливото ми момиченце – прегърна я татко й и я дръпна за плитките.
- Ще ме заведеш ли утре в парка – моля те, моля те, тъкмо ще те запозная с моите приятели от въртележката, а и Влади ще дойде, разбрали сме се. – Моника взе да подскача около баща си и да го обсипва с думи и прегръдки.
- Е, добре, - съгласи се накрая той. – но сега искам бързо да си облечеш пижамата и да си измиеш зъбите. Трябва добре да се наспиш, за да може утре да имаш сили за нови приключения.
Моника заподскача с радост към детската стая. Тази нощ тя не можа да заспи защото все чакаше да дойде по-бързо утрето. Но когато на сутринта слънцето я погали по нослето, тя още с отварянето на очите започна да обяснява на всички какви шарени неща е сънувала. Закуси на бързо мекички с боровинково сладко, облече розовото сукманче с голямо цвете джоб и взе да се върти около баща си, който все още пиеше кафе и преглеждаше сутрешния вестник.
- Нали, обеща – няма ли да тръгваме?
В пръвият момент той я погледна учудено из зад очилата, но в момента когато срещна буреносните й сини очи, веднага се сети и сръбна набързо кафето си.
- А, да, не съм забравил, разбира се, ей сегичка и съм готов. Отиваме в парка.
Моника беше много щастлива, че този ден щеше да отиде в парка с татко си. Обикновено до там я придружаваха или мама, или баба или дядо, но много рядко татко. На път за парка тя не спря до говори и да разказва за своите приятели. Когато стигнаха под кестеновото дърво всички вече я чакаха. Моника заподскача на един крак към Влади и му замаха с ръка.
- Ето ме и мен! Това е моя татко – доведох го да ви запозная.
- Приятно ми е Влади... – каза тихичко момчето и допълни. Някой ден, когато и моя татко се върне от голямото пътуване и аз ще ви запозная.
- И на мен ми е приятно, страхотна компания сте се събрали – каза Борис, усмихна се на Влади, потупа Тото по гърба и реши, че ще седне на припек да си дочете вестника.
- На какво ще играем днес? – попита Влади.
- Амиии, ами, ти на какво искаш? Ако искаш на криеница. – Моника много бързо вземаше решения и измисляше всякакви игри. С нея никога не беше скучно. – Предлагам Жиро да жуми пръв, пък ние с теб да се крием, искаш ли?
Всички приеха идеята с ентусиазъм и Жиро започна да жуми и да брои до двадесет. Той се завъртя много бързо двайсет пъти и накрая извика – отварям аз очи и започна да се оглежда. Забеляза една руса косичка, която се подаваше из зад люлаковия храст и извика:
- Пу, за Мони. – и продължи да се оглежда за Влади. Гледа, гледа из целия парк и изневиделица една ръчичка го тупна по гърба.
- Пу, за мен – появи се Влади, който се беше скрил зад гърба на Тото. – Всички много се смяха. После дойде ред на Бини и тя почна да тропа на барабаните и да брой:

един банан
и два банана,
три банана -
огладнявам.

Влади и Мони тичаха и се търкаляха в тревата, викаха и се смееха. Дойде ред и на Влади да жуми и той започна да брой. Понеже се беше научил да брой без грешка до сто, той брои много дълго, толкова дълго, че Тото взе да задрямва. Накрая Влади взе да обикаля алейките наоколо и да търси Моника. Тук Моника, там Моника никъде не можа да я намери. Накрая почна да вика, че се предава само и само тя да се появи. Но Моника отникъде не се обаждаше, нито се показваше. Дойде татко й да я търси, за да се прибират. Влади му разказа, че не можел да я намери никъде. Бавачката на Влади и тя се включи в търсенето. Постепенно всички взеха да се притесняват. Таткото почна да звъни по мобилния си телефон. Продавачите на захарни петлета, пуканки и памук, които добре познаваха Моника и много я харесваха също взеха да се оглеждат и да си разправят, че няма къде да изчезне. Но въпреки това момиченцето го нямаше и нямаше. Влади много се натъжи. Дойде и брата на чичо Борис, чичо Петър, който беше полицай. Имаше униформа и куче – немската овчарка Неси. Те се разпръснаха да търсят момиченцето из парка, а в това време то плачеше край едно тинесто езерце. Моника много искаше да се скрие по надалеч, за да може да види Влади, колко е изобретателна и смела. Затова се беше спуснала в близката долчинка, но не щеш ли и тя не разбра как се подхлъзна по мократа земя, претърколи се и си навехна крачето. Толкова много я заболя и така силно извика, но никой не я чу. Сега хлипаше тихичко, защото не можеше да помръдне. Стана и страшно и студено. За първи път беше съвсем, съвсем сама. Домъчня й за мама и за татко. Все й се искаше Влади да я потърси и в този край на гората, но него го нямаше и нямаше. Нямаше никого. Дори птички не прелитаха. Моника си помисли, че никой никога няма да я открие и заплака. Не можеше да мръдне, а крачето й затъваше в тинята. Накрая тя се умори да плаче и заспа. Когато отвори очи беше станоло тъмно и тъкмо щеше да се разкрещи, усети един влажен нос да я души по личицето. Веднага позна Неси, видя бляскащите фенерчета зад нея и разбра, че татко й идва да я вземе. Мони се гушкаше и плачеше. Борис я прегърна, гушна я и я понесе към колата. Целуваше я и я молеше никога повече да не се отдалечева толкова навътре в гората, за да не се случи нещо наистина лошо.
На другия ден Моника не дойде в парка при въртележката. Напразно приятелите й я чакаха. Влади обикаляше насам натам и все се оглеждаше за нея. Тото го успокояваше, че на малките деца всички рани им зарастват много бързо, когато има кой да ги обича. А Моника имаше много приятели.
Както винаги Тото се оказа прав, само след една седмица Моника докуцука до въртележката. Прегърна Тото, носеше голямо бяло цвете за Жиро и пуканки за Бини. Първото нещо, което попита беше:
- Идвал ли е Влади?
И точно тогава из зад храста се чу:
- Пу, за мене – и с един скок Влади се приземи при тях. Извади от джоба си едно пакетче с желирани мечета и й го подаде.
- Това е за теб, желето е полезно за костите.
Моника го погледна с благодарност. Те си обещаха вече много, ама наистина много да внимават, за да не им се случват лоши неща. Лошите неща винаги карат хората да плачат и ги разделят. А те искаха винаги да са заедно и дните винаги да са слънчеви. Като днешният. Слънцето грееше, както винаги и птичките чуруликаха. Такива дни обичаше тя. Влади й помогна да се качи на въртележката и приключението отново започна.

Въртележката на мечтите 1