Съседи

– Хей, вижте го този селяк! – провикна се грубо съседа, усетил, че буренакът го гледа. – Той няма си тишъртка пъстра и маркови джинси под кръста! А пък прическата остра е остаряла и проста! Добре, че съм по-далече! Нали съм с “Версаче” елече!..

Дръвчето модерно далеч се прочу. Славата пищна го мигом наду. Повярва, че вече е царска персона. А може ли цар без блестяща корона?! То сложи на своята едра глава корона от пролетни бели цветя.

– От слънцето вече по-силно блестя! – извика високо, със суета и на съседа пак се присмя.

А птиците търсеха мир и подслон. Тук те намираха истински дом. В листака се чуваше дружески смях. Защо да не влязат, щом канят и тях?

– Елате на гости, елате при нас! – гугукаше ласкаво птичият глас.

– Отиваме днес у Орлови! Те имали мебели нови! – във хор зажужаха пчелите, щастливи да видят орлите.

– И ние ще дойдем с дружината, че сме си дружки от зимата! – се чу и гласът на врабчето, живеещо долу – в мазето.

Оставаха птичките в царската шир и бързо се включваха в шумния пир. А лятото пареше с жарки лъчи, но тук бе уютно, прохладно дори.

Дръвчето зелено стоеше самотно. Без глъч и закачки – бе много сиротно. Смирено, то свело бе ниско глава и вече не вярваше във чудеса – че може и то подслон да даде на някое търсещо птиче сърце...“Виновни са тези иглички – те гонят далеч всички птички! Заради тях аз приятели нямам и съм обречено само да страдам!” – отчаяно мислеше с болка и скръб. “Как да намеря към птиците път?!”

Но най-неусетно дойде есента и с нова палитра гората заля. Дръвчето модерно изгря преродено в оранжево, жълто, екрю и червено. Короната хвърляше щедри лъчи. Пред нея се кланяха всички очи. Но пък дръвчето ... сега не говореше. Че е божествено – никой не спореше. А как му се пречкаха шумните птици – отлитащи, кацащи в дълги редици! Нахално му пречеха даже мушиците! Защо не живеят далече – по жиците?

Така се ядосваше силно дръвчето, че чудо внезапно се случи и ето: започна да рони своите листи! Короната губеше блясък лъчисти! От пъстрата дреха и лист не остана.

– Ах, колко е грозно, с корона разпрана! – разнасяше ехото в скоростен бяг, че всички да чуят – от скат до скат.

А всяко откъснато мъртво листо прогонваше бързо и птиче гнездо.

– Но как е възможно?! – се питаха всички: сломени, невярващи жители-птички. – Какво се получи от нашия дом? Ще трябва да търсим отново подслон!

Закачките, песните с тях отлетяха. Етажите пусти в тъга онемяха. А някои птички така се обидиха, че в южна посока в колонка заминаха... Други избраха пряка пътека до близкия дом – във зелената дреха.

Свирепата зима бе вече дошла и снежна завивка на хълма простря. В дръвчето зелено бе топло, приятно. Игличките остри не боцкаха страшно, а пазеха птичите крехки души от силния вятър и бурите зли. Дръвчето изстрадало бе вече щастливо – с приятели много се беше сдобило!

– Короната царска е тежка, нали? – изпращаше своите остри стрели към голото мръзнещо сухо дърво, не съхранило дори и едничко листо...

Дали ще се спре тази тъжна кавга?

Едва ли, едва ли... Напираше пак ... пролетта!