Вълшебен нов приятел

Беше краят на май месец и всички с нетърпение очаквахме лятната ваканция. През междучасията всички от класа се събирахме и обсъждахме летните си планове. Само новото момиче, на име Тереза седеше само на чина си и не изглеждаше особено щастливо. Тереза се премести в нашия клас тази година и никой не знаеше почти нищо за нея и нейния живот. Мислех си, че просто е срамежлива, а пък и не ни познава особено добре. Докато най-накрая дойде и последният учебен ден. Всички се бяха нагласили и носеха големи букети. Само Тереза беше със същия суитшърт, с който ходи цяла година и който ѝ е два размера по-голям. Тя едва дочака учителката да ни пожелае весела ваканция и веднага се забърза да си ходи. Аз обаче я спрях и реших да ѝ пожелая приятно прекарване на лятото. Искаше ми се да я опозная, но тя май изобщо не искаше моето внимание.

– Хах, благодаря, но едва ли ще бъде много приятно. – отговори ми тя.

– Но защо? Ще се забавляваш, ще отидеш на море с родителите ти, нали? Ще бъде весело! – продължих аз.

– Звучи забавно, но както аз, така и родителите ми сме затрупани с работа през лятото, така че едва ли ще се случи.

– Но каква работа? Та ти си четвърти клас! Сега ти е времето за забавление. – отговорих аз, много озадачен.

– Аз не съм като вас! – каза Тереза, след това стана от чина и тръгна.

Аз обаче я последвах. Излязохме от училището и аз вървях плътно зад нея. През това време си мислех, че сигурно има много тежък живот. Тя усети, че я следвам и се забърза. Постепенно започваше да бърза все повече и повече, докато накрая не се затича. Аз също се затичах и в опит да я спра я хванах за суитшърта, който при дръпването се свлече на земята и видях нещо.... невиждано. Тереза имаше средно големи прозрачни крила на гърба си. Аз бях в шок, а тя се стресна до неузнаваемост и веднага се покри отново с дрехата. Седяхме и се гледахме 1 минута, докато накрая проговорих:

– Ти... ти... имаш крила?

– Да, хайде сега върви и кажи на всички! – отвърна тя и се опита да сдържи сълзите си.

– Няма да кажа на никого! Но ти фея ли си? Защо имаш крила? И с летене ли щеше да се прибереш? Можеш ли да летиш? – не спирах да задавам въпроси.

– Да. Аз съм фея, мога да летя и щях да се прибера с летене, след като се поръся с невидим прашец. Аз съм от феите повелителки на лятото. Ние учим малките щъркелчета да летят, грижим се за плодовете и зеленчуците, за слънчогледите и за всички летни растения и като цяло имаме работа цяло лято. Това е основната ми работа. Другата е да се крия от досадници като теб, но тя се оказва доста трудна. – обясни Тереза.

– Това е невероятно! – възкликнах аз. – Обещавам, че ще пазя тайната ти. Само искам да те помоля някой път да ме вземеш с теб, защото умирам от желание да видя света на феите отблизо.

– Стига ти да спазиш своето обещание и да не ме издаваш, може. А сега трябва да тръгвам. Доскоро.

Тереза тръгна пак по пътя си, а аз все още не можех да осъзная какво се случва. Прибрах се и си легнах. Когато се събудих, мислех, че това е било просто сън. Но не след дълго получих картичка от нея. Пишеше „Здравей! Много по-леко ми е, след като споделих на някого моята история. Скоро ще те взема при мен“, а отпред имаше снимка на всички феи. Бях много щастлив. След известно време ѝ отидох на гости и бях удивен. Намерих си уникален нов приятел! Това несъмнено беше най-вълшебното лято в моя живот!