Моят приятел има нужда от помощ

Колкото и да обичаш някого, колкото и да са приятни дните ви заедно, винаги идва момент в който се налага да се сбогувате. Дори това да е само за известно време, пак е един много тъжен факт. Моят приятел живее доста далеч от мен. Виждаме се само веднъж в годината – през лятото. Той е много специално момче, доста по-различно от всички, които познавам. Има буен характер, воднисто сини очи и коси, толкова дълги и волни, че можеш да го сбъркаш с момиче. Все пак, това не бива да ви заблуждава, защото той е истинско момче. Духът му е силен, тялото мощно, а и момичетата го харесват твърде много, за да се съмнявате в него.

Всяка наша среща е изпълнена с приключения и игри, но това, което ме тревожи в момента е, че всяка следваща година той сякаш става все по-тъжен. Това състояние ми прилича на някакво заболяване. Моят приятел се къпе толкова често, а изглежда все по-мръсен. Той е толкова волен, а напоследък ми се струва така потиснат.

– Какво става с теб, защо не отидеш на лекар? – попитах го наскоро.

– Никой лекар не може да ми помогне. – тихо отвърна той, а гласът му беше по-слаб и от порива на летния бриз.

– Но ти изглеждаш изтощен – възразих аз. – Лекарите знаят да лекуват такива болести. Струва ми се, че си в някаква депресия. Да не би да си влюбен?

– Бях влюбен – въздъхна приятелят ми. – Бях влюбен в синьото небе и жълтия пясък. Обичах мидите и водораслите, обичах и веселите викове на децата по плажа...

– Какво стана?

– Всичко се промени – отговори той. – Хората не отвърнаха на моята любов. Погледни какво направиха с мен!

Може би вече се досещате, че моят приятел се казва Море. А аз самият сякаш знаех отговора, който ще получа на въпросите си. Знаех, че всяка година той ми дава своето приятелство и чистата си обич, без да иска нищо в замяна, но аз не му давам нищо. Да, обичам го. Да, старая се да не го замърсявам, но това е толкова малко, когато става дума за най-добрия ти приятел. Ето, затова реших да напиша тази история и да я споделя с вас. Моят приятел е в тежка депресия. Ние хората сме му отнели най-любимите неща – чистотата, свободата и вярата, че искаме да му бъдем приятели. Вяра – че се нуждаем от него. Убили сме радостта с която ни е давал всичко, дори самият себе си. Сега красивите му сребристи коси са пълни с отпадъци. Сините му очи тъмнеят, а слънчевата му усмивка е угаснала, но аз вярвам, че ако моите думи стигнат до повече хора, те ще ме разберат. Ще ми помогнат да излекуваме най-добрия си приятел. Заедно ще спрем да го убиваме. Той ще бъде щастлив и волен отново.

А какво ще стане след това? След това всички ще имаме Море за приятел. Сигурно не можете да си представите такава дружба, но ви уверявам, че няма по-добра. Всяко лято се убеждавам в това. Ето, днес се сбогувам с него, но знам, че ще се върна пак. Ще ми помогнете ли да го намеря по-щастлив?