Таласъмчето от Папратовата долина

В Шотландия се разказват различни истории за таласъми, но никоя от тях не може да съперничи на историята за таласъмчето от Папратовата долина, която ще ви разкажа сега.
Папратовата долина – така се наричал един чифлик – по името на долината, през която трябвало да премине всеки, който желаел да стигне до него. Смятало се, че едно таласъмче обитава долината, но то никога не се появявало денем. Носели се слухове, че нощем било виждано да се прокрадва между дърветата, криейки се в сенките им и стараейки се да остане незабелязано. Но никой не бил чувал някога таласъмчето да е причинило зло някому, по каквато и да било причина.

Всъщност и на него, както на повечето таласъми, и през ум не му минавало да върши злини, особено след като не го закачали и се отнасяли добре с него. Напротив, то било винаги готово да помогне на всеки, който се нуждаел от помощ. Чифликчията от Папратовата долина често казвал, че не знае какво би правил без него. Всеки път, когато в чифлика оставала недовършена работа, която не търпяла отлагане – да се овършее зърното, да се прибере в чували, да се изчисти ряпата, да се изперат дрехите, да се оплеви градината, чифликчията и жена му просто открехвали, преди да си легнат, портата на хамбара, вратата към мазето или градината. На стълбището слагали паничка прясно мляко за вечеря на таласъмчето. На следващата сутрин намирали паничката празна, а работата свършена и то така, както никой смъртен не можел да я свърши.

Всичко това би трябвало да е достатъчно доказателство за добронамереността и благородството на таласъмчето, но въпреки това всички хора в околността се страхували от него. Когато окъснеели на връщане от църквата или пазара, предпочитали да заобиколят няколко мили, но не смеели да прекосят по тъмно долината и да рискуват да го зърнат. Казах, че всички се страхували от таласъмчето, но това не било съвсем вярно. Жената на чифликчията била толкова мила и добра, че не се бояла от никое същество на земята. Когато наливала купичката с вечерята на таласъмчето, тя винаги сипвала от най-гъстото мляко, добавяла лъжица прясна сметана и повтаряла: „То се труди така усърдно за нас, не иска заплата, затова заслужава най-добрата вечеря, която можем да му предложим“.

Една нощ добрата жена се разболяла тежко. Страхували се, че може да не оживее. Съпругът й бил много притеснен, а също и слугите. Господарката им се отнасяла така добре с тях, че те я обичали като истинска майка. Но всички били млади и не знаели как да се справят с болестта. На другия бряг на реката, на седем мили от чифлика, живеела една старица, която била прочута знахарка. Трябвало да изпратят някого да я доведе. Но кого? Никой не смеел да тръгне. Било тъмна нощ, а пътят към къщата на старицата минавал през злополучната долина. Който поемел този път, рискувал да се срещне с ужасния таласъм.

Чифликчията би тръгнал само, но не смеел да остави жена си в това състояние. Събрани на групички, слугите тихо се обвинявали един друг в малодушие, но никой не предлагал себе си за доброволец. Те дори не подозирали, че причината за техния страх – странното космато човече, с кръвясали очи и дълга брада, с плоски като жаба стъпала и увиснали до земята ръце, било на не повече от два метра от тях. То слушало внимателно техния разговор, скрито зад кухненската врата. И тази вечер, както обикновено, таласъмчето дошло в чифлика да провери има ли работа за него и да потърси паничката си с мляко. По зейналата врата и ярко осветените прозорци разбрало, че нещо не е наред, тъй като в този късен час къщата обикновено кротко спяла, тъмна и притихнала. Затова пропълзяло в антрето, за да разбере какво се е случило.
Когато научило от разговора на слугите, че господарката, която толкова обичало и която била толкова добра с него, е болна, силно се разтревожило. Още повече се разгневило, когато видяло как, обсебени от страховете си, слугите не смеят да отидат при знахарката.
– Глупаци, идиоти, тъпаци! – мърморело то ядосано и тропало с уродливия си крак по пода. – Говорят така, като че ли ще ги изям веднага, щом ги срещна. Да знаеха само колко усилия ми коства да се пазя от пътя им, нямаше да се държат така глупаво. От друга страна, ако продължават така, добрата женица ще си отиде. Май се налага сам да запретна ръкави.
Като казало това, протегнало ръка и откачило дългото наметало на стопанина, което висяло на закачалката. Преметнало го през глава, за да прикрие тромавото си тяло и забързало към обора. Заело се да оседлава най-здраво подкования кон.
Когато и последната катарама била стегната, повело коня навън и се покатерило на гърба му.
– Сега е моментът да покажеш колко бърз можеш да бъдеш – рекло таласъмчето на коня, а той сякаш разбрал думите му, изцвилил, наострил уши и се втурнал напред в мрака като стрела.

Много скоро таласъмчето се озовало пред къщата на знахарката и дръпнало юздите да спре коня. Старицата отдавна спяла дълбок сън, но нощният гостенин затропал по прозореца. Когато тя станала и приближила обрамченото си с бяло боне лице до стъклото, таласъмчето се навело напред и предало съобщението, което носело.
– Трябва да дойдеш с мен, добра жено, и то веднага – изкомандвало с дълбокия си дрезгав глас, – ако искаш да спасиш живота на господарката на Папратовата долина. В чифлика няма кой да й помогне, там са само празноглавите слуги.
– Но как да стигна дотам? Изпратили ли са каруца за мен? – прекъснала го старицата, защото пред вратата видяла само коня и неговия ездач.
– Не, не са изпратили каруца – отвърнало таласъмчето. – Качи се зад мен на седлото и ме хвани здраво през кръста, а аз ти обещавам да те заведа жива и здрава до Папратовата долина.
Гласът му звучал така властно, че на старата жена и през ум не й минало да не се подчини. Освен това, като девойка много обичала да язди, затова побързала да се облече. Щом се приготвила, отключила вратата, стъпила на пейката и скоро се озовала зад скрития с наметалото ездач, здраво сключила ръце около кръста му.
Двамата не разменили нито дума, преди да наближат опасната долина. Тогава смелостта изневерила на старицата и тя боязливо попитала:
– Смяташ ли, че има опасност да видим таласъма? Никак не ми се иска да го срещаме, защото хората казват, че бил много зъл.
– Дръж се спокойно и не дрънкай глупости – отвърнал спътникът й. – Гарантирам ти, че тази вечер няма да видиш същество по-грозно от това, зад което яздиш.
– О, тогава мога да бъда спокойна – облекчено въздъхнала знахарката. – Макар да не видях лицето ти, мога да се закълна, че си достоен човек, заради онова, което направи за горката жена.
После отново потънала в мълчание, докато не преминали долината и конят не свърнал в двора на чифлика. Ездачът скочил от гърба му и внимателно свалил старата жена на земята с дългите си и силни ръце. В този момент наметалото се свлякло и открило дребното космато тяло и уродливите му крайници.
– За Бога, що за човек си ти? – възкликнала знахарката, надничайки да види лицето му на сивата утринна светлина. – Защо очите ти са толкова големи? Какво си сторил на краката си, та приличат повече на жабешки ципи?
Странното човече отново се разсмяло и отвърнало:
– Пребродил съм пеша големи разстояния, а казват, че дългото ходене разваля краката. Но не губи повече време в празни приказки, добра жено! Влез в къщата и ако някой те попита кой те доведе тъй бързо, отговори му, че понеже наоколо няма истински мъже, наложило се да яздиш с таласъмчето от Папратовата долина.