Каквото дядо стори – все е хубаво

Ще ти разправя приказка, която съм слушал в детинството си. Винаги, когато си спомня за нея, тя ми се струва все по-хубава. Изглежда, че с приказките е същото, каквото е и с хората: с годините те стават по-добри.
Ти, разбира се, си ходил на село и без съмнение се виждал там старите схлупени хижи, покрити със слама. Техните покриви са обрасли с мъх и трева, на върха е кацнало неизменното щъркелово гнездо, а щъркелът непременно стърчи отгоре. Стените на тези хижи са полегнали настрана, прозорците им са ниски и само един от тях може да се отваря. Пещите за хляб се издуват напред като големи кореми, а през плета надвисва бъзов храст и под клоните му има локва, в която се плискат няколко патици. Там е вързано куче, което лае бясно подир всеки минувач.
Ето точно такава една хижа имаше у нас на село и в нея живееха двама стари хора – селянин с жена си. Колкото и сиромаси да бяха те, все пак си имаха нещичко – това беше един кон, който се хранеше с тревата, израсла край широкия път. Старецът ходеше с коня в града, а често пъти го даваше и на съседите, които му заплащаха за това с някоя и друга услуга. И все пак по-благоразумно щеше да бъде, ако той продаваше коня си или го разменеше за нещо по-полезно. Но за какво?
– Ти, дядо, по-добре знаеш това – каза жена му. – Днес тъкмо има панаир в града, иди там и продай коня или пък го размени. Каквото сториш ти, все хубаво ще бъде. Хайде, върви със здраве!
Слънцето печеше силно, но небето нямаше нито едно облаче. Пътят беше задимен от прах, много свят бързаше за панаира – кой с кон, кой с талига, кой пешком. Беше страшна жега. Никаква сянка няма по пътя, за да се скрие човек от слънцето.
Между тези, които отиваха на панаира, имаше един, който караше пред себе си крава. Кравата беше толкова хубава, колкото може да бъде хубава една крава. "Навярно тя дава хубаво мляко – помисли си селянинът. – Ех, че добре ще бъде да се разменим с него!".
– Ей ти, с кравата! – извика той. – Чакай малко! Виждаш ли моя кон? Аз мисля, че той струва повече от твоята крава, но за мен това не е важно: кравата ми е по-полезна. Искаш ли да се сменим, а?
– Добре! – рече другият и размяната стана.
Работата значи се свърши и старецът можеше да си се върне спокойно вкъщи. Но понеже той се бе запътил за панаира, трябваше да иде там, пък макар и само да позяпа малко. И той подкара кравата към града.
Крачеше старецът бързо, а и кравата не оставаше назад. Така те стигнаха един човек с овца. Овцата беше чудесна – тлъста, с гъста вълна. "Ех, да си имаме такава овчица! – помисли си селянинът. – Ще си пасе тя трева край пътя, а зиме може и в избата да я държим. Вярно, за нас овцата е много по-полезна от кравата..."
– Искаш ли да се сменим? – извика той на човека с овцата.
Непознатият се съгласи веднага и размяната стана.
И тъй нашият селянин тръгна нататък с овцата.
Скоро той видя един човек, който прекоси полето и излезе на пътя с гъска под мишница.
– Ей, каква гъска имаш! – каза селянинът. – Хубава й е масчицата! Де да може тя да живее у дома на двора и да се гмурка в локвата! Пък и за бабата залъгалка ще бъде: ще има тя за кого да събира остатъците от яденето. Тя често разправя: "Добре ще бъде да си имаме гъска!" Его ти сега случай да се сдобием с гъска. Искаш ли да се сменим! Ще ти дам овцата за гъската и едно "благодаря" отгоре.
Човекът с гъската не отказа и размяната стана. Нашият селянин спечели гъската.
Сега той беше близо до града. Тук блъсканицата беше още по-голяма: блъскаха се хора и добитък из пътя, влизаха дори в картофената нива на самия горски пазач. В нивата се разхождаше едничката кокошка на пазача, вързана с връв за оградата, за да не се изплаши от шума на навалицата и да не отлети нейде надалеч. Кокошката беше с подрязана опашка, мижеше с едното око и гледаше много умно.
"Клюк-клюк" – бъбреше тя. Какво искаше да каже, не зная, но селянинът си мислеше, като я слушаше: "По-хубава кокошка от тази не съм виждал. Тя дори е по-хубава от поповата квачка. Дявол да го вземе, иска ми се да я имам! Кокошката винаги ще си намери някое зрънце, тя почти сама се храни. Струва ми се дори, че ще спечеля, ако я сменя с гъската".
– Искаш ли да се сменим? – попита той пазача.
– Да се сменим ли? Защо не! – отвърна последният и размяната стана. Пазачът взе гъската, а селянинът кокошката.
Слънцето печеше както по-рано, а старецът беше успял да свърши толкова много работа, че капна от умора. Не беше грях да си пийне и да похапне малко, ето, тъкмо навреме старецът беше стигнал до един хан. Той понечи да влезе вътре, ала в същия миг се сблъска на вратата с един работник, който носеше нещо, натъпкано в един чувал.
– Какво носиш в чувала? – попита селянинът.
– Гнили ябълки! – отвърна работникът. – Нося зял чувал на свинете.
– Как, на свинете ли? И таз хубава! Ех, как ще се зарадва моята бабичка, ако й занеса толкова ябълки! Лани старата ябълка в нашия двор роди само един плод. Ние го откъснахме и го скрихме в сандъка, дето стоя, докато изгни. "Това значи охолство в къщата" – казваше бабата. Да можеше да види тя сега отнякъде какво значи истинско охолство. Да, трябва да я зарадвам!
– А какво ще дадеш за целия чувал? – попита работникът.
– Какво ще дам ли? Ето тази кокошка! – и той даде кокошката, взе чувала с ябълките и влезе в хана. Облегна внимателно чувала до печката и отиде при тезгяха. Печката беше много нагорещена, но старецът не обърна внимание на това.
В хана имаше много народ: търговци на коне, говедари и двама англичани, толкова богати, че джобовете им бяха издути и почти се пръскаха от жълтици. На това отгоре те страшно обичаха да се ловят на бас.
– С-с-с! – засъска нещо при печката.
–  Какво е това? – попитаха всички.
Ябълките бяха почнали да се пекат.
– Ах, това са моите ябълки! – рече старецът и разказа историята си от началото до края: как сменил коня с кравата, кравата с овцата и тъй нататък, додето стигна до чувала с ябълките.
– Ще има да си патиш ти от бабата, като се прибереш вкъщи – рекоха англичаните. – Ех, че олелия ще се вдигне!
– Не, бабата ще ме разцелува! – каза селянинът. –  Тя ще каже: "каквото стори дядо – все е хубаво".
– Искаш ли да се хванем на бас? – попитаха англичаните. – Ние залагаме цяла крина с жълтици! Сто жълтици правят една крина.
– Стига ми и четвърт крина – възрази селянинът. – А пък аз ще заложа четвърт крина с ябълки и отгоре на това ще дам себе си и бабата като прибавка – така ще излезе цяло кило.
– Добре! Прието! – казаха англичаните.
Впрегнаха колата на стопанина, англичаните и селянинът се качиха на колата, натовариха и ябълките и – хоп – стигнаха пред хижата на стареца.
– Добър вечер, бабо!
– Дал ти бог добро, дядо!
– Е, аз размених...
– Разбира се, ти си умина глава! – рече бабата, като го прегърна без да обръща внимание нито на чувала, нито на англичаните.
– Аз размених коня с кравата!
– Слава богу! Сега ние ще си имаме и млечице, и масълце, и сиренце! Пубава размяна си направил!
– да, но кравата размених с овца!
– Още по-добре! – отвърна жената. – Ти винаги за всичко се сещаш. Ние имаме тъкмо и трева за овцата. Сега ще си имаме и овче мляко, и овче сирене, пък на това отгоре и вълнени чорапи, и фланели. Такова нещо кравата не може да даде: козината й пада. Ех, какъв си ми умник!
– Но аз смених и овцата за гъска!
– Значи ние ще си имаме за празниците печена гъсчица? Ай, ти мое умно старче! Ти все мислиш с какво да ме зарадваш. Това е чудесно! Гъската можем да вържем с връв – нека по-напред се угои, че после ще я опечем.
– Но аз смених и гъската за кокошка – рече старецът.
– За кокошка! Ето ти хубава смяна – рече жената. – Кокошчицата ще снесе яйчица, ще измъти пилета и ние ще имаме цял двор с кокошки. Тъкмо това съм искала винаги!
– Да, но и кокошката смених за чувал гнили ябълки...
– Как? Какво каза? Не, сега аз трябва да те разцелувам – извика бабата. – Мое, мило добро мъжленце! Чуй какво ще ти кажа. Тази сутрин ти тъкмо замина и аз почнах да мисля с какво да те нагостя, като се върнеш. Яйца имаме, само лук липсваше. И аз отидох при жената на учителя, зная, че те имат всякакъв зеленчук, но тя е голяма скъперница. Помолих я да ми заеме малко лук, а тя: "Да ти заема ли? У нас в градината няма нищо, няма дори гнила ябълка!". Ето, сега аз мога да й заема не една, не десет, а цял чувал и тя целуна отново стареца.
– Гледай ти, какви чудеса! – извикаха англичаните. – Работата отива от лошо по-лошо, а на тях все им е весело. За такова чудо не ти е жал и пари да дадеш.
И те наброиха на стареца четвърт крина жълтици, задето той получи целувки вместо бой.
Това е цялата приказка. Аз съм я слушал още когато бях дете. Сега ти знаеш, че каквото стори дядо – все е хубаво.