Омагьосаният рицар Там Лин

Прекрасната Дженет живеела в замъка на своя баща, славният граф Марч. Заедно с други девойки тя прекарвала по цели дни във високата кула на замъка – там те шиели и бродирали копринени одежди. Ала Дженет не внимавала кой знае колко шевът й да бъде равен и прав, повече обичала да гледа през прозорчето. А през прозорчето се виждали дърветата на Картехогската гора, където било строго забранено на момичетата от замъка да се разхождат. В тази гора, както разказвали, ходели на лов рицарите на кралицата на елфите и тежко на тази девойка, която би отишла да се разхожда там и би срещнала някого от тях! Но Дженет не искала да слуша за това.

В един прекрасен ден везмото било захвърлено настрани, иглата се оказала на пода, а самата девойка – в зелената гора. Разхождайки се из гората, Дженет видяла на поляната един бял кон, привързан за дърво. Конят бил по-бял от мляко, а сбруята му блестяла, защото била златна. Дженет продължила по-нататък и отишла на поляна, покрита с рози. Тъкмо откъснала една от тях и пред нея, сякаш изпод земята, изникнал строен младеж.
– Защо откъсна бялата роза, прекрасна Дженет? – попитал той. – Кой ти е позволил? И как посмя да дойдеш в Картехогската гора без мое разрешение?
– Където поискам, там си късам цветя! – отговорила Дженет. – А да ти искам разрешение не мисля.
Като чул такъв дързък отговор, младежът се разсмял така, че всичките седем звънчета на пояса му весело зазвънели. След това откъснал една червена роза, поднесъл я на Дженет, и казал:
– Не се сърди, аз се пошегувах. За такова красиво момиче бих пожалил всичките рози на Картехогската гора!

През целия ден Дженет и Там Лин (така се казвал младежът) се разхождали из гората и танцували по полянките под звуците на вълшебна музика и нежни песнопения.
Ала ето – Дженет не забелязала, че слънцето клони към заник. Време било да се прибира в замъка, преди баща й да е забелязал, че я няма.
Бедната Дженет така бързала, че пробягала почти целия път и много се уморила. Когато накрая, бледа и уморена, минала през големите порти на замъка, придворните дами, които играели на топка отпред, я попитали:
– Какво видя в гората, прекрасна Дженет, защо си така уморена и пребледняла?
Но Дженет не им отговорила нищо.
На другия ден придворните дами играели в голямата зала на шах, а девойките отново седели в кулата и шиели. Дженет седяла самичка. Тя гледала през прозорчето и мислела: „Добре би било сега да се разхождам в гората с младия рицар, да танцувам под звуците на вълшебна музика и вълшебни песни...“
Тя дори не забелязала как до нея се приближил един стар лорд – приятел на баща й, славния граф Марч.
– Защо тъгуваш, прекрасна Дженет? – попитал той. – Струва ми се, че ти вчера посети зелената страна на елфите. Само да узнае за това нашият граф и всички ще пострадаме.
– Ах, оставете ме намира! – разсърдила се Дженет.
В отговора й звучала дързост, а със сърцето си тя чувствала, че старият лорд е прав: Там Лин не е обикновен смъртен, а рицар, на кралицата на елфите. И горко на тази девойка, която се влюби в рицар от вълшебната страна на елфите. Тъй казвали всички.
Но Дженет не желаела да слуша за това. И един прекрасен ден тя отново избягала в гората. Дълго се лутала между дърветата, ала не срещнала нито белия кон, нито младия му стопанин. Вече се наканила да се прибира вкъщи и дори откършила зелено клонче за спомен. Изведнъж пред нея, сякаш изпод земята, изникнал Там Лин.
– Кажи ми, кажи ми най-после, кой си ти, Там Лин? – попитала Дженет.
– Аз съм стражът на тази гора! – отвърнал младежът.
– Значи ти наистина си рицар на кралицата на елфите? – тъжно казала Дженет.
– За такъв ме смятат – отговорил Там Лин, – но аз съм роден и израснал сред хората. Възпитал ме е дядо ми – роксбъргският граф, защото родителите ми са умрели още докато съм бил малък. Оттогава живеех в неговия замък. Веднъж по време на лов в тази гора от север налетя страшен вятър. Роксбъргският граф със свитата си препусна към къщи, а мен ме обзе някакъв странен сън и паднах от коня. Събудих се вече в страната на елфите – тяхната кралица нарочно ни изпрати злия северен вятър, за да ме отнесе към зелените хълмове, в Страната на вечната младост.
Щом си спомнил за зелените хълмове, Там Лин млъкнал, отпуснал глава и се замислил за нещо. После отново тъжно заговорил:
– И оттогава над мен тежи заклинанието на кралицата на елфите: денем трябва да пазя Картехогската гора, а нощем да се връщам в страната на елфите. Там винаги е весело и топло. Аз самият съм на голяма почит. Но само ако знаеш, Дженет, как искам да разруша вълшебното заклинание и да се върна сред хората!
– Аз ще ти помогна! – възкликнала Дженет, но веднага тихо допълнила: – Ако ти искаш.
Там Лин нежно взел ръката й и ето какво казал:
– Има само една нощ в годината, когато могат да бъдат разрушени злите вълшебства на кралицата на елфите – това е нощта на първи ноември, в навечерието на празника Вси светии. През тази нощ всички елфи и кралицата им напускат зелените си хълмове. И аз тръгвам с тях. Днес е точно такава нощ. Но не е лесно да бъда освободен. Ще ти стигне ли куражът за това, мила Дженет?
Вместо отговор Дженет попитала само какво трябва да стори.
Там Лин отвърнал:
– Когато удари полунощ, ме чакай на кръстопътя. Отначало ще видиш рицарите на кралицата на елфите, които яздят врани коне. Аз ще бъда между тях. За да ме познаеш, ще сваля от едната си ръка ръкавицата. Приближи се до моя кон, хвани го за златната му юзда и изтръгни поводите от ръцете ми. Щом ми вземеш поводите, аз ще падна от коня и кралицата на елфите ще възкликне: „Похитиха верния Там Лин!“. Тогава ще дойде най-трудното. Трябва да ме прегърнеш силно и да не ме пускаш, каквото и да правят с мен, в каквото и да ме превръщат. Само така ще можеш да разрушиш заклинанието и да победиш кралицата на елфите.
Страх я било, бедната Дженет, да остане цяла нощ в гората. Но тя помнела, каквото й казал Там Лин, и изпълнила всичко, каквото я помолил. Уловила белия му кон за златната юзда и изтръгнала поводите от ръцете му, а когато той паднал на земята, силно го прегърнала.
– Похитиха верния Там Лин! – възкликнала кралицата на елфите.
Но Дженет не се изплашила, а още по-силно го прегърнала. Тогава кралицата прошепнала заклинание и превърнала Там Лин в зелен гущер. Дженет притиснала гущера към сърцето си, но гущерът се превърнал в змия, която се обвила около шията й. Дженет смело уловила змията, тогава тя се превърнала в къс нагорещено желязо. От очите на Дженет рукнали сълзи, толкова я заболяло, ала все пак не изпуснала Там Лин от ръцете си.
Тогава кралицата на елфите разбрала, че Там Лин е загубен за нея завинаги. Тя му върнала предишния облик и казала:
– Сбогом, Там Лин! Сбогом! Страната на елфите загуби най-добрия си рицар. Ако знаех вчера това, което узнах днес, аз бих превърнала нежното ти сърце в камък!
С тези думи кралицата на елфите изчезнала в зелената гора.