Лодката, която плувала по вода и по суша

Веднъж един цар разпратил глашатаи да обявят, че ако някой успее да измайстори лодка, която да върви по вода и по суша, ще получи царската дъщеря за жена.
В това царство живеел баща с трима синове. Цялото му богатство се състояло от кон, магаре и прасенце. Като чул какво обявява царят, най-големият син казал на баща си:
– Татко, продай коня и с парите купи сечива за правене на лодки. С тях ще направя лодка, която да върви и по вода, и по земя, и ще се оженя за царската дъщеря.
Синът настоявал, повтарял молбата си всеки ден и най-после баща му продал коня и купил сечивата. Синът станал рано, взел сечивата и отишъл в гората да отсече дървета, за да направи лодката.

Лодката била вече наполовина готова, когато минало едно старче.
– Какво работиш, синко? – попитало старчето.
– Работя, каквото ми се работи.
– А какво ти се работи? – попитало пак старчето.
– Дъги за бъчва!
– Дано намериш готови дъгите за бъчва! – казало старчето и отминало.
Другата сутрин, като се върнал в гората, вместо лодката, която била наполовина готова, и вместо сечивата синът намерил купчина дъги за бъчва. Заплакал от мъка, върнал се вкъщи и разказал на баща си какво се било случило. Бащата се бил лишил от коня си само, за да му угоди. Представете си как се ядосал: едва не го пребил от бой.

Не минал и месец и ето, че и средният син си наумил да направи такава лодка. Взел да обикаля баща си, хленчил и въздишал, докато не принудил баща си да продаде магарето и да му купи сечива. Взел сечивата и отишъл в гората. Бил направил наполовина лодката, когато минало същото старче и попитало:
– Какво правиш млади момко?
– Правя, каквото ми се прави.
– А какво ти се прави?
– Дръжки за метли!
– Дано намериш готови дръжките за метли! – казало старчето и отминало
Отишъл синът вкъщи, наял се, наспал се и на сутринта се върнал в гората. Но и той, както и по-големият брат, намерил само куп дръжки за метли.
Като научил какво се е случило, бащата се развикал:
– Видяхте ли сега? Двамата добра работа свършихте! Аз съм си виновен, че ви послушах.
Тогава най-малкият син, който бил наблизо, казал:
– Щом стигнахме дотук, да караме докрай. Татко, нека да опитам и аз. Да продадем прасенцето и да купим нови сечива. Може пък аз да успея да направя това, което другите не успяха да направят.
И така накрая продали и прасенцето. Най-малкият син получил сечивата и тръгнал към гората. Лодката била вече наполовина готова, когато дошло старчето.
– Какво майсториш, младо момче?
Малкият син отговорил:
– Правя лодка, която да може да пътува по вода и по суша.
Тогава старчето казало:
– Дано намериш готова лодката, която да може да пътува по суша и по вода. – и си отишъл.
Момчето се прибрало вечерта у дома, наяло се, наспало се и се върнало на следната заран. Намерило лодката съвсем готова, с вдигнати платна. Качило се и казало:
– Лодке, тръгни по земята! – и лодката, леко като по вода, тръгнала през гората, свила по пътя за селото и спряла пред къщата. Бащата и двамата синове останали като гръмнати.
А най-малкият син отново изкомандвал лодката:
– Лодке, върви по земята!
И поел пътя за царския дворец. Срещнат ли река, лодката я преплавала, изпречи ли се планина или поле, лодката през тях минавала лека като по вода.
Момчето вече имало лодка, но му липсвал екипаж. Като пътувал по реката, стигнал до едно място, където една рекичка се вливала в по-голямата река. Но водата на рекичката не достигала до устието, защото малко над него бил застанал един едър човек, който я изпивал.
– Гледей ти какво гърло! – извикало момчето. – Човече, искаш ли да дойдеш с мене в царския дворец?
Човекът се навел още веднъж към водата, поел още една глътка, преглътнал и казал:
– Идвам, тъкмо си поутолих малко жаждата.
Лодката плавала по водата, вървяла по земята и ето че стигнали при някакъв човек, който въртял на шиш цял бивол и го печел на огън.
– Ей – извикало момчето, – искаш ли да дойдеш с мен в царския дворец?
– Ще дойда. Само почакай да изям това.
Човекът схрускал бивола, който бил нанизан на шиш, като че бил врабче. После се качил в лодката. Тръгнали отново на път.
Лодката пътувала през езера и планини. По едно време видели човек, който се бил облегнал на една планина.
– Ей, човече! – казал собственикът на лодката. – Искаш ли да дойдеш с мен в царския дворец?
Човекът отговорил:
– Не мога да мръдна оттук!
– Защо не можеш?
– Защото подпирам планината с раменете си. Ако я оставя ще падне.
– Че остави я да падне!
Човекът подхванал планината с ръка и скочил в лодката. Лодкататръгнала и веднага зад нея се чул страшен грохот – бум! – планината са срутила.
Лодката пътувала през пътища и хълмове и стигнала пред царския дворец. Момчето слязло, явило се пред царя и казало:
– Царю честити, аз успях да направя лодка, която се движи по вода и по суша. Сега чакам да изпълните обещанието си и да ми дадете дъщеря си за жена.
Царят не очаквал такова нещо, ставало му криво и взел да съжалява, че бил дал дума, че сега трябва да даде дъщеря си на някакъв бедняк, когото дори не познавал.
– Добре, ще ти дам дъщеря си. – отговорил царят. – Но при условие, че ти и твоята дружина успеете да изядете обеда, който ще ви дам, без да остане нищо от това пиле или чепка грозде.
– Добре! Кога ще бъде обедът!
– Утре.

Царят наредил да приготвят обед от хиляди блюда. "Тоя парцаливец – мислел си царят – няма да има толкова голяма дружина, та да излапат всички заедно такъв богат обед.".
Собственикът на лодката дошъл на обеда само с още един човек – онзи, който ядял биволите като врабчета. Седнали да ядат, яли, пили – човекът изял десет блюда едно след друго, после глътнал сто, после унищожил хиляда, а царят, който го зяпал, се размърдал, само за да попита слугите:
– Нищо ли не е останало в кухнята?
– Има още малко.
Донесли на масата това, що било останало. Приятелят на момчето бил такъв гладник, че изял и трохите.
– Разбира се, че ще се ожениш за моята дъщеря. Само че искам да почерпя дружината ти с всичкото това вино, което е в избата ми. Трябва да изпиете всичко, без да оставите капка по чашите.
Дошъл онзи, дето пиел реките, и обърнал една бъчва, после една каца, след това една дамаджана и завършил с още две бурета, който царят бил скрил за себе си.
– Решено, ще ти дам дъщеря си – казал царят. Но заедно с нея трябва да ти дам и зестрата: скрина, поличките, леглото, умивалника, чаршафите, сандъците със съкровища – всичко, което трябва да има в една къща. Трябва да отнесеш всичко наведнъж и най-отгоре да бъде дъщеря ми.
– Искаш ли да се понапънеш малко? – казало момчето на човека, който преди подпирал планината.
– И още как! Това е любимото ми занимание.
Отишли пред двореца.
– Готови ли сте? – попитал човекът носачите. – Да. Започвайте тогава да товарите багажа върху гърба ми.
Почнали да го товарят с гардероби и сандъци със скъпоценности. На гръба му издигнали цяла планина, която достигнала до покрива на царския дворец, а царската дъщеря трябвало да се покатери на кулата, за да успее да се качи отгоре.
– Дръж се здраво принцесо! – затичал се с целия куп на гърба, пристигнал при лодката и се качил в нея.
А момчето казало:
– Лети сега, лодчите моя!
И лодката хукнала по площада, свила по улиците и излязла на полето.
Царят, който гледал от балкона си, се развикал:
– Бързо, вярна моя стража! Стигнете ги, хванете ги, доведете ми ги във вериги!
Втурнала се цялата войска, но налапала само праха, който лодката вдигала след себе си. Всички войници останали насред пътя с изплезен език.

Бащата на момчето, като видял, че най-малкият му син се завръща с лодка, пълна с богатства и с царската дъщеря, облечена като булка, най-после се утешил и престанал да скърби за коня, магарето и прасенцето. Момчето накарало да му построят прекрасен дворец. Дало един етаж на баща си и на братята си, по един на другарите си, а всичко останало оставил за себе си и за царската дъщеря, неговата невяста.