Под прикритие на лунна светлина

Елин спеше, увъртяла се в пухеното одеяло. Завъртя се още малко и се зави като в какавида. Тих, безкрайно тих звук се разнесе из простора. Приличаше на хрущене на сухи листа, но никой не можеше да определи точно. На Елин обаче ѝ бе достатъчно. Дясното ѝ, нежно заострено ухо леко потрепна, погледът ѝ се смръщи и краката ѝ леко започнаха да се отвиват. Тя много внимаваше, защото макар Роуан да спеше като пън, никога не се знаеше кое потрепване можеше да го събуди. Изниза краката си и безшумно се изправи. Тя препречваше пътя на лунната светлина да стигне до тялото на Роуан и оставяше дълбоки сенки по него. Видя, че толкова се бе въртяла през нощта, че той бе изцяло отвит. С безкрайна нежност се наведе над леглото и го зави също така безшумно. После се отдръпна и го загледа с любов, пропита до дъното на душата ѝ.

Но шумът се повтори. Лек, стържещ звук, единственият в тишината. Елин хвърли последен поглед на Роуан и се отправи към прозореца. Стъпи безшумно на терасата и се прехвърли през върха ѝ. Бе упражнявала това много пъти. Заслиза по парапетите на долните етажи и накрая ефирно се приземи на земята. Ако бе човек, щеше да се чуе глухо тупване. Но тя не беше. Подсмихна се и продължи да крачи.
Звукът се потрети и тя го чу по-ясно. Определи откъде идва и с премерени стъпки се запъти натам. Вървеше по средата на улицата и не я бе страх, че някой ще я види. Макар лунната светлина да показваше всички извивки на тялото ѝ, тя не се страхуваше, защото тези звездни лъчи сякаш я укриваха повече, помагаха ѝ да се слее със светлината. Защото тя светеше.
Запъти се към канализацията и приглушеният звук се усили. Опитваше се да не плиска водата прекалено много. Не че ако той я чуеше, щеше да има шанс да избяга. Просто изненадата, която щеше да премине по лицето му, когато я види, беше толкова сладка! Чу се писък и левият ѝ юмрук се сви, а острите ѝ нокти задращиха по меката повърхност на дланта ѝ. С елфическия си слух долови хлипове, които истерично се усилваха до ридания. Значи все още не бе твърде късно. Просто трябваше да побърза, спасението не чака.

Преди елфическото ѝ зрение да долови противника, тя вече усещаше тъгата и страхът, които излъчваше заловеното момиченце. Докато вървеше, през главата ѝ премина спомен. Също в една канализация, на път към бягство и живот, тя бе стояла там, хванала яката на Арчър Фин, а Каол бе седял и я бе гледал. Тогава тя бе безскрупулна. Бе залъгала Арчър, а след това го бе убила. Е, тогава нямаше кого да спасява, но в известен смисъл психически спаси Каол. Или го разруши. Тогава споменът изчезна и тя се озова пред гърба на крадеца. Той бе хванал малко момиченце за предната част на блузата и го бе вдигнал във въздуха. Сега опираше нож в гърлото му. Елин се раздразни. Как може изобщо да се правиш на престъпник и даже да не усетиш, когато някой идва зад гърба ти? Тя се наведе напред и топлият ѝ дъх докосна ухото на престъпника:
– Здравей, мили приятелю.

Лунната светлина огряваше и него и правеше иначе мургавата му кожа белезникава. Сега обаче тя побеля напълно и заприлича на бялата стена в тронната зала на замъка, в която на Елин много би ѝ се искало да удари главата на този изменник. Не беше взела оръжия със себе си. А не ѝ и трябваха. Подгъна едната ръка зад гърба си, а другата сви, за да огледа лака си, който за жалост трябваше да пожертва. Един ритник с босия крак право в корема на нападателя му изкара въздуха и той се олюля, пусна момичето и изхриптя, за да си поеме дъх.
– Бягай, бягай и не спирай, иди при мама и знай, че той няма повече да те закача – ѝ каза Елин.
Детето побягна и сенките го скриха зад завоя, отнемайки го от блещукането на звездното сияние.
Елин изпъна ръката, която не беше зад гърба ѝ, и я заби малко над опашната кост на престъпника. Той се свлече на колене и изпусна ножа някъде пред него. Тя рече:
– Повалих те с една ръка и две движения. Даже не си изцапах лака, което е много хубаво, защото щеше наистина да ме ядосаш. Знаеш ли колко е скъп?! Не смей и да се опитваш да правиш още нещо. Не можеш. А сега ще коленичиш пред мен. Сигурна съм, че знаеш защо.
С бързо и ловко движение, приличащо на котешко, тя прекоси разстоянието между нея и падналия нож и го взе. Този нож затанцува и в летежа си се стовари върху оголения врат на коленичилия. Изведнъж главата му се превърна в главата на Арчър Фин и тупна със същия звън. Този спомен не ѝ достави удоволствие.

Проехтя гласът ѝ. Мощен, велик. Лунната светлина, отразяваща се във водата на канализацията, леко потрепери от това величие, което ѝ принадлежеше като аура, която я облива. Даже той, мъртъв, покосен на пода, чу този глас и това бе нещото, което го отведе в отвъдното. Остана с него и го запомни като последния си престой на земята. Може би бе едно достойно завръщане в ада. И той продължи да го чува:
– Аз съм кралицата на Терасен.

Участва в конкурса „Моите любими книжни герои в една история“