приказки модерни

Начало | приказки модерни | Синя приказка

Синя приказка

Вергиния Генова | 2005-03-23

Имаше едно време един син кит. Той беше прекалено огромен и прекалено самотен. Плуваше насам-натам из огромното море и все се мъчеше да заговори някого, но обикновено още на първата дума всички се разбягваха. И затова той все си ходеше сам. Беше много, много самотен. Нямаше с кого да обсъжда дали ще вали утре. Нямаше с кого да си играе, нито на кого да разказва приказки. Дори нямаше с кого да се скара. Затова той не обичаше лятото, не обичаше песните и престана да иска да вижда когото и да било. Събуждаше се сам-самичък в цялата вселена и заспиваше също толкова сам и толкова нещастен. С времето той свикна да е сам и да е нещастен. Това беше почти същото като да е дебел и огромен. Престана да заговаря моруните и да се опитва да разсмива акулите. Престана да се усмихва и на всяка Коледа си пожелаваше да се превърне в охлюв. Искаше да се свие в черупката и никога да не излиза от нея. Заспиваше с мисълта, че не иска да се събужда и се събуждаше с мисълта, че иска да заспи. Но нищо не се променяше, всичко продължаваше ден след ден еднакво и синьо като морето. Той беше все така нещастен и все така самотен като огромен безлюден кораб. Никой не го обичаше и той не обичаше никого.
Един ден по обяд той беше задрямал, защото като си живееше сам самичък му беше все едно кога ще спи и кога ще яде, но го събуди особено гъделичкане по гърба. Той се поразмърда малко. Усети, че по гърба му ходят стотици малки крачета. Това наистина беше нещо необичайно и той реши да се потопи под водата, че да се поохлади. И докато се гмуркаше видя едно ято сини птичета, които хвръкнаха уплашени в небето.
Заинтригуван, китът веднага подаде глава и попита:
– Кои сте вие?
– Ние сме синигерчета. Най-накрая и ние се престрашихме да емигрираме на юг, защото в нашата страна стана твърде студено и твърде опасно за такива малки и крехки създания като нас. – отвърна едно от тях.
– Но, ние летяхме, летяхме и толкова много се изморихме, че със сигурност ако не Ви бяхме помислили за синьо островче, в огромното море, щяхме да изпопадаме във водата и да се удавим. Ние не можем да плуваме. Моля Ви много да ни помогнете? – допълни друго.
Китът слушаше удивен разказът на синигерчетата, които без страх му обясняваха всичките си несгоди и перипетии. Накрая той ги попита:
– А не ви ли е страх от мен?
– Трябва ли да се страхуваме от нашия спасител? Ако не беше ти, ако не бяхте Вие, господине, нас определено вече нямаше да ни има.
Синият кит се замисли над последните думи на синигерчетата и си каза, че ако по Коледа се беше превърнал в охлюв, сега със сигурност нямаше да разговаря с толкова много нови приятели. Те са толкова мънички, но не се страхуват от него. Това определено му се видя доста странно. И понеже никога досега не бе имал приятели, не знаеше какво точно да каже. След дълго мълчание му се стори удачно да им предложи:
– Виждам, че ви е трудно да прелетите това огромно море. Аз живея сам и по цял ден плувам насам-натам, без цел и посока. Ако искате вместо да плувам безцелно, мога да плувам във вашата посока. Така вие ще си почивате на гърба ми и ще ми разказвате за вашата земя и за земята, в която отивате. Ще ми споделяте вашите мечти и те ще станат мои мечти. Така и аз ще имам мечта.
Синигерчетата се спогледаха замаяни. Не можеха да повярват, че в огромното бурно море може да срещнат такъв голям приятел.
Те зачуруликаха весело и запяха:

Когато е трудно, когато е страшно,
но дръзнеш да вярваш, че имаш крила.
Когато е зима, когато е мрачно,
размахай, размахай крила.

Лети до последната капчица въздух,
лети дори когато не виждаш земя,
лети и ще срещнеш, ще срещнеш приятел
със сърце колкото цяла земя.

Синият кит толкова много се разчувства от песента, че очите му се напълниха със сълзи.
– Никога не съм имал приятели. Не съм вярвал, че може някой да ме хареса точно такъв – дебел и огромен.
– Всъщност ние оставаме при теб, защото си преди всичко добър. – зачуруликаха птичките.
И така цялата компания се отправи задружно на юг. Сутрин птичките изнасяха на кита празничен концерт, по случай новия ден. После той приготвяше набързо вкусна морска закуска и след това те му разказваха за всичко, което бяха видели. Разказваха му дори и за онова, което все още не бяха видели, но много искали да видят. Китът слушаше и слушаше. Когато стигнаха Африка, той каза:
– Вече няма да си пожелавам да се превърна в охлюв. Сега и аз имам мечта. Може да бъдете сигурни, че когато вятърът задуха в обратна посока към високите снежни планини, аз ще бъда тук и ще ви очаквам. Ще бъда вашият кораб, който ще ви помогне да стигнете у дома. Ще бъда онзи, който мечтае да мечтае с вашите мечти. И синият кит тихичко си затананика:

Когато е бурно и страшно небето,
когато морето от сълзи горчи
когато не спира да плаче сърцето,
тогава ти трябват мечти.

Мечтай за мечтата
щом няма надежда
за никаква друга мечта.

Мечтай да си кораб,
надежда в морето
за нечия птича мечта.

Мечтай и ще видиш
как тайно полека,
за другите ставаш мечта.

Птичките литнаха и махаха с криле на своя добър приятел.
– Ще се видим наесен отново. – викаха те. – Довиждане, приятелю.
– Довиждане, милички, ще ви чакам.
И китът заплува обратно навътре в морето. Но вече плуваше с очакване, защото имаше мечта.



Коментари
2 коментара

Ели Хараланова, 8 г.,

Публикувано на 12.06.2009

Не ми се чете и не съм я чела!Но сигурно е много хубава!Защото любимия ми цвят е синьо!И не харесвам розово!

Ели Хараланова, 8 г.,

Публикувано на 12.06.2009

Много ми харесва приказката!

Коментирай
Име*
Фамилия
Възраст
Град