Реалният живот

Отново беше събота, отново Габриел, Фингис и Бейк бяха заедно и да, отново нямаше какво да правят. Но тази събота беше различна от другите, имаше нещо по-особено, по-живо, по-магично в нея. Още като се събуди, Габриел усети нещо, сякаш целият свят му шепнеше „Днес ще е специален ден!”. Така започна и историята. История за приключения, приказни създания и светове, за магии и замъци. В общи линии за всичко, което Габриел – един нормален шестнадесетгодишен младеж, и най-добрите му приятели, Фингис и Бейк, смятаха, че съществува само измежду страниците на някоя измислена фентъзи книга. Е да, така смятаха, докато съдбата не вкара самите тях в тази „измислена” книга.

И така тримата седяха на една пейка в градинката до старото им училище и се чудеха какво да правят, наслаждавайки се на приятното време. Нищо не им хрумваше, докато най-сетне Габриел не се сепна:
– Еййй, измислих го! – каза той и с вирнат във въздуха пръст изгледа двамата си приятели. Те обърнаха лениво глави, за да чуят предложението му, но преди да го каже Габриел почака още секунда, за да привлече тотално вниманието им и да подразни хубаво любопитството им.
– Е, айде казвай де! – подкани го леко подигравателно Фингис.
– Еми, така и така момчета, ние нямаме какво да правим, времето е повече от прекрасно, писнало ни е от обикновените събирания по кафета и искаме нещо ново, вълнуващо и приключенско. Аз предлагам да отидем до селото ми и да се поразходим в гората, тамън да ви покажа кариерата. Е?
При тези думи и Фингис, и Бейк се ухилиха и в един глас казаха „Да!” и тримата герои потеглиха. Селото не беше далеч, дори някои хора го брояха като квартал на града. След около един час момчетата слязоха от рейса и завървяха, устремени към планинската гора. Вървяха и се смееха, ама се смееха, както само те си можеха. Смяха се на тракторите, на овцете, на дупките по пътя и на дърветата до него. По едно време така се разлигавиха, че всеки се смееше на това, как другите двама се смеят.

Вървяха и се смeeха. Смeeха се и вървяха. Спряха, починаха си и продължиха да се смеят и да вървят. Къщите ставаха все по-малко и по-малко, докато не задминаха и последната, и влязоха в гората. Там беше прохладно и миризмата на борове правеше атмосферата много приятна. Момчетата не спряха да се лигавят и по стръмната горска пътека. Тримата вървяха един до друг, но нещо на земята привлече вниманието на Габриел и той се отдели да го разгледа.
– Ей, елате да видите – развика се той – супер яко е!
– Сборище от корени? – прекъсна го Бейк. – Да, много е яко, Габриеле, уникално е просто.
Тези реплики разплакаха Фингис от смях и след като се поуспокоиха и тримата продължиха на горе. Темите за разговор бяха много и най-различни. Без да усетят стигнаха до кариерата. При вида на мястото Габриел се усмихна и вълна от топли спомени от детството му свързани с това място го заля. Тримата се покатериха на първия хълм, завъртяха се и погледнаха към града, който се виждаше почти целия от мястото, където бяха застанали. Над него висеше сиво-жълтеникав смог, а под него блещукаха хилядите прозорци на блокове и бизнес сгради. По навик останал от детството му, Габриел се зае да търси някоя позната сграда, за да се ориентира и да намери блока си. Бейк и Фингис също се взираха в града и се наслаждаваха на гледката. Разговорите им продължиха и след около двадесет минути тримата се бяха настанили удобно на камъните и си почиваха. Габриел гледаше небето и се наслаждаваше на чистия син цвят и на малкото снежно бяло облаче, носещо се плавно из небето, необезпокоявано без нито една грижа, просто се рееше. С нежна усмивка Габриел бавно оглеждаше всичко около себе си и му се наслаждаваше. Чувстваше се свободен и отпуснат, без следа от стрес. Беше страхотно, докато не видя нещо странно в пейзажа, което го накара да се съсредоточи. На около десет метра от тях имаше една тясна пътека между малките дървета и храсти между двата хълма , която не присъстваше в нито един от спомените на Габриел. Озадачен и сериозно заинтригуван, той стана и отиде до началото на пътеката, оглеждайки внимателно всичко около нея, като че ли беше криминалист на местопрестъпление. Растителноста около пътеката не беше намачкана, явно никой не беше минавал оттам от доста време, но си личеше, че пътека има.
– Открих нещо интересно, я елате насам! – извика Габриел към останалите двама и ги изчака да дойдат, за да им покаже пътеката.
– Намерил си пътека в планината! Представяш ли си?! – каза Фингис с малка усмивка и много сарказам, докато Бейк вече се заливаше от смях.
– Момче, като малък съм обикалял тук повече, отколкото в къщата на баба, познавам това място като дланта си, и за пръв път виждам тая пътека. – каза троснато Габриел.
Бейк и Фингис се спогледаха и по лицата им се прокраднаха едни усмивки типични за мига, в който те обикновено вършеха някоя щуротия.
– Айде да видим къде води! – казаха тримата в един глас и закрачиха бързо през храстите около тясната пътечка.
Тя се виеше между големи камъни, които Габриел за първи път виждаше и развълнувано следеше с очите си. Той усещаше как малко по малко се отдалечават от познатото и навлизат в непознатото. Усещаше как дълбоко в корема си чувството за авантюризъм нарастваше и усмивката му ставаше все по- голяма. При Бейк и Фингис беше същото. Вървяха мълчешком и очите им гладно попиваха непознатия пейзаж и въпреки че вече бяха големи, тайно една малка част от всеки от тримата младежи се надяваше на приключение. На голямо приключение, но никой не подозираше колко скоро това приклчение от тази малка срамежлива мечта в дъното на съзнанията им ще стане реалност. Ама истинска реалност.

След петнадесет минути вървене пътеката започна малко по малко да се разширява, докато не стана почти три метра широка, продълговата ливада с камъни и борове от двете страни. Но миризмата на борове сега не се усещаше. Беше заменена от нещо друго – нещо, което никой от младежите не беше усещал преди. Нещо мистично, интригуващо, животинско. Без дори да го подлагат на въпрос момчетата продължиха напред през ливадата. Тревата беше около педя висока, неестествено равна, с ярко почти светещозелен цвят и невероятно мека на допир. Фингис веднага легна на тревата, но Бейк и Габриел не му позволиха да лежи дълго, а го вдигнаха и продължиха напред. Колкото повече вървяха, толкова повече се разширяваше ливадата. Беше много красиво и, може би, заради това нито един от тримата младежи не забеляза драскотините от нокти по камъните, боровете и земята. Не бяха много, но бяха доста големи драскотини – от доста големи нокти..

– Не трябваше да пия толкова вода.. – прекъсна тишината Габриел и се насочи към едно дърво вдясно от тях.
– Добре, ние те чакаме там! – каза Фингис и посочи с ръка един огромен камък на десетина метра от тях. Чувството на облекчение и лекота превзе Габриел, но веднага изчезна, когато той забеляза нещо пред себе си. Тамън закопчаваше панталоните си, когато забеляза нещо като резка от дясната страна на дървото. Той се наведе да я огледа по-добре и с ужас откри, че е дълга четиридесет сантиметра, дълбока поне пет и широка три, а от двете и страни имаше по още една по-малка. Габриел с нарастващ ужас в себе си се огледа и започна да забелязва още и още такива резки по дърветата. Бяха десетки. Без да мисли и да оглежда повече той се дозакопча за секунда и се затича с всички сили към Фингис и Бейк, които стояха неподвижни до големия камък.

– Имаме много голям проб. – заговори бързо и високо той, но млъкна щом видя това, което гледаха и другите двама така вцепенено. Ливадата се разширяваше до кръговидна поляна с диаметър тридесет-четиредест метра, с дървета от едната страна и високи отвесни скали от другата. А пред скалите на припек под топлото слънце, на нещо като легло от ситни камъчета лежеше и спеше... дракон.
„Чакай малко!” Отчаяно се опита Габриел да вкара някакъв ред в хаоса, настанал в главата му. Но то дори не беше хаос. Сякаш всяка една мисъл беше изчезнала безследно. „Драконите не съществуват” изплува в ъгълчето на съзнанието му и той отчаяно се вкопчи в тази мисъл, осланяйки се на логика и факти. „Не е намиран скелет на дракон, няма абсолютно никакви доказателства, че драконите са съществували. Те са измислени!” но това пред него беше дракон, и то определено беше истински. Но това не беше толкова належащо, колкото това какво да правят сега. Толкова бяха стъписани, че дори забравиха да дишат и няколко минути единствения звук, който се чуваше беше лекото шумолене на вятъра и звукът на въздуха, влизащ и излизащ от ноздрите на огромното създание пред тях. И тримата бяха изненадани, но не и ужасени, малко уплашени, но не и ужасени. Но изненадата беше толкова голяма, че Габриел буквално си забрави граматиката. Тогава с много характерен звук клепачите на дракона се вдигнаха, главата му леко се измести и две, големи колкото футболни топки, перфектно сапфирено сини, очи се впиха в момчета. Драконът се раздвижи и тръгна бавно към вкаменилите се от страх момчета. И точно когато в главата на Габриел нахлуваха милион сцени от филми и книги с подобни страховити създания той чу силен глас „Габриел!” и сякаш нещо го разтресе.

Беше заспал, а приятелите му се опитваха да го събудят, защото беше вече време да се прибират. Сънят му беше тема за разговор по пътя надолу и повод за смях и забавление с приятелите му. Но този сън остави дълбока следа в съзнанието на Габриел и до ден днешен буди интерес в него и го кара да се замисли за загадките на живота и митичните същества в книгите.

Участва в конкурса „Вели кански конкурс за талантливи писатели“