Двама приятели и едно перо от пеликан

19 юли 1980 г.

Когато всички бяха в очакване на откриването на Олимпийските игри в Москва, две майки прилежно подготвяха багажа на своите деца. Те щяха да прекарат своя първи и последен лагер заедно. Михаил и Милена се бяха родили в една и съща болница, живееха на днешната ул. „Черковна“ в София, заедно проходиха, прописаха и се научиха да се пързалят на леда. Естествено двамата тренираха и бяха доста симпатична танцова двойка.

20 юли 1980 г.

На лагера в Равда имаше много деца, от различни краища на страната. Но Милена и Михаил бяха равнодушни към тях. Те крояха планове за бъдещето си на леда. Бягаха по плажа, рисуваха по мокрия пясък, наблюдаваха с театрален бинокъл птиците и се смееха. Веднъж на скалите малкото момиче намери перо. Показа го на Мишо и той възкликна, че никога не бил виждал истинско перо от пеликан. Тогава Милена реши да му го подари наистина.

1 септември 1980 г.

Семейството на Михаил замина за Виена, на екскурзия по Дунав. Той много се вълнуваше преди да отпътуват. Не само поради това, че ще види непознати неща. За първи път той се разделяше с Милена. Тогава никой от тях не знаеше, че това е наистина. Мишо взе своето перо от пеликан, за да не се чувства самотен, както каза на майка си.

15 септември 1980 г.

В двора на 129-то училище настъпи обичайната глъчка. Плахи първолаци, пионерчета, чавдарчета, родители и ученици запълниха двора. Имаше музика, балони и цветя. Но нищо от това не вълнуваше Милена. Мени, както всички я наричаха, обикаляше нервно, очите й бяха пълни със сълзи. Сутринта тя бе позвънила за пореден път на звънеца на сем. Емилови. Но никой не отвори. Чувстваше, че има нещо нередно. Учебната година започна за нея с тъга и нежелание.

Октомври 1980 г. – февруари 1986 г.

Мени продължи да тренира, тя обичаше миризмата на пързалката и всичко свързано с нея. Но нещата се бяха променили коренно. Освен радост, сега ледът и носеше и болка. В края на 1980 г. тя дочу майка и да говори тихо с баща й, че сем. Емилови не ги пускат в България. Мишо нямаше да се върне, а Милена дълго време не разбираше защо. Когато треньорката й съобщи, че е станала твърде висока за индивидуална състезателка и трябва да си избере друг партньор за леда, тя демонстративно напусна.

Март 1986 – 20 юли 2004 г.

Михаил запази своето перо, то бе единствената му връзка с Мени. Когато стана сценарист, режисьор и писател направи документален филм за пеликаните. Снима в резервата „Сребърна“ и се надяваше „неговото“ момиче да го познае. Върна се в София за кратко, но на четвъртия етаж на ул. „Черковна“ 50 му отвори друг, непознат човек. Мени не живееше там, заминала за морето и там останала. Но вече не била сама...

Милена обичаше да сяда на скалите по плажа в Бургас, пазеше театралния бинокъл и сега с малкото си дете се смееше и наблюдаваше птиците... Имаше нов живот, но празнината от неосъществените й мечти я изгаряше.
– Мамо, виж онзи чичко какво перо има на шапката си! – каза момчето.
Тя се обърна и сякаш потъна в скалите. Същото перо, същите зелени очи и онзи белег на брадичката...
„Животът е всичко онова, което се случва с нас“, е казал Джон Ленън. Но понякога е хубаво да живееш в мечтите си...

5 юли 2012 г.

Аз се казвам Петър и съм вече на 12 години. На пет за първи път се качих на зимни кънки. Справям се страхотно с тях. Питате се защо? Защото Мени е моята майка...

Това е творбата на Петър Каменски на 12 г., спечелил второ място в конкурса „Перо от пеликан“.

Вижте още:
Боби и перото от пеликан
Талисманът-перо от пеликан