приказки от деца
Чудната промяна
Имало едно време чудно приказен дворец. Той бил построен върху непристъпна скала, далеч от големия град. Стените му били изградени от планински варовик. Господарят – пъстроперест паун, много обичал лалетата и затова цялото пространство, пред и около него, било засадено с тези цветя. Можели да се видят в различни цветове – червени като владетелската кръв, жълти като животворното слънце и млечно бели като сиянието на двореца през деня. Преобладавали белите цветя, които денем се сливали със сияйната гледка. А как само ухаели...
Любимото занимание на владетеля било да се покаже от прозореца на господарските си покои и да се наслаждава на прелестната и ароматна гледка. Бил влюбен в лятото, във вятъра, който люлеел цветната градина и в лалетата. Не обичал никой да смущава спокойствието му. До краля можело да се стигне като се мине през широки зали, облицовани с красив леден мрамор. Той прекарвал дни и нощи на железния си трон, потънал в блажено спокойствие. Дремел, но едното му око винаги било будно. Викал прислугата си с дрезгав и крещящ глас. Всяко отваряне на устата му било съпроводено с разперване на прекрасната му опашка. В този господар само облеклото било красиво. Жестоко наказвал всеки, който дръзвал да му се противопостави с думи и дела, а най-страшно ставало, когато някой се опитвал да промени нещо в реда на красивата му градина.
Всичко в замъка било спокойно, докато един ден не се случила промяната. На палавите паячета им доскучало да мируват в тичинките на лалетата и решили да излязат. Откъснали всички венчелистчета от цветната дръжка и ги смесили. Образували се блестящи бледорозови лотосови листа, покрити с капчици роса. Всяко листенце било обгърнато от паяжовидна нишка, която стигала чак до небето. Големият лотос бил в основата на двореца, а от красивата цветна градина нямало и помен. Така осъмнал замъкът.
Преобразяването било забелязано първо от пазача. Той веднага потърсил властелина на имението, за да му съобщи. Мраморният под закънтял от бързите му и неспокойни стъпки. Профучал през първата зала, прекосил втората, третата, четвъртата... и най-после стигнал пред вратата на господарските покои. Там било тихо. Притежателят на замъка спял.
Пазачът почукал три пъти, отговор не получил. Открехнал вратата и извикал страхливо:
– Господарю!
Будното око се вторачило в пазача.
– Какво има?
– Идвам да ти съобщя нещо много важно.
– Кое може да бъде по-важно от моя сън? Махай се, искам да спя.
– Но повелителю, станало е чудо, лалетата ги няма вече, голям лотос обгръща целия замък.
Паунът отворил и другото си око и заплашително вдигнал опашката си.
– Разказвай! Защо ги няма? Кой смее да ги унищожава?
Вестоносецът се свил уплашено и замълчал. Страшен вик разтърсил стените на замъка. Слугата заотстъпвал назад.
– Не знам, господарю.
– Как така не знаеш? А кой знае? Искам отново да се радвам на пъстроцветните цветя! Нека да бъде вечно лято! Веднага!
– Слушам, владетелю.
– Поведи армията с клюнове като триони!
Пазачът тръгнал да изпълнява заповедта на пауна. Птиците с човки като сечива се строили пред назъбената скала, която им служела като точило. Запръскали искри, наоколо станало горещо като пещ. Ескадрилата на страшните птици отишла да търси виновника за промяната. А успокоеният господар задрямал на железния си трон. Той заповядал на слугите си да го събудят, чак когато нарушителят бъде заловен. Минали два дни, а от издирвачите нямало и следа. На другата сутрин разяреният господар извикал птиците с клюнове като брадви.
– Давам ви точно един час да доведете извършителите на това безобразие тук и да върнете моите любими цветя и любимия ми сезон!
Птиците с клюнове като брадви излетели като стрели, но и те не се завърнали в уречения час. Каменните стени на замъка се люлеели от гнева на началника. Той се заключил в покоите си и мислел цяла нощ. Сутрешната тишина била нарушена от грозния му вик. Повикал птиците с човки като саби.
– Готови ли сте?
– Готови сме, господарю.
– Достатъчно остри ли са ви клюновете? Аз сам ще ви водя.
Пъстроцветната опашка на пауна хвърлила сянка върху лотоса и той паднал в паяжината, която образувала лабиринт. Върху него се строполили и последната група защитници. Там били и предишните пратеници. Блъскали се един в друг, хвърчала перушина и паунови пера.
Пленниците и до днес стоят в лотосовия капан и не могат да намерят изход от лабиринта, а малките паячета ги гледат отвисоко с ококорени очи и понякога се стряскат от силните им викове.