Гласът на врабчето

Врабчето, което стои на дръвчето под грейналата синева, е същото, дето от радост обзето си пееше от сутринта. Песни чудесни, песни известни, песни от птичия свят, някои лесни, искрени, честни търсеха шир и обхват. Пееше весело, леко унесено случки за любовта. Как? – ми кажете и погледнете майсторски пее така?! Птиците слушаха, топло се гушеха, търсеха своя партньор. Врабчо обаче, малко юначе, сякаш им беше дресьор, учеше всички предани птички с песни във “До мажор”!

И ето: след миг напет, шеговит при него пристигна Котан.

– Здравей, хубавице! Страхотна певице! Сърцето ми падна в капан! Да бъдем другари, верни и стари заедно до старини? Навсякъде двама, с вярност голяма и никога вече сами? Ще бъдем щастливи, тъй свежо красиви, родени един за друг! За мен ти ще пееш, при мен ще живееш далече, далече оттук!

Врабченцето рипна, гласчето му литна високо в небесния дом. “Най-после се случи! И мен ме улучи стрелата на Купидон!” – помисли то с вяра и с искреност цяла изпя най-високия тон!

Котакът замърка, Врабчето запърха, без думи си казаха “Да!”. Полека, полека, по своя пътека отидоха в тъмна гора. Там Врабчо си пееше и се люлееше, цял ден потънал в захлас. Но как се учуди, когато разбуди в Котака безумната страст...

– Ах, как те обичам! След теб само тичам! – измяука коварният глас. – Слез долу при мене, в ръце да те взема, по-близо до мойте уши!

Но Врабчо усети и в миг се досети, че Котето друго цели! На място замръзна, едва се изплъзна от хищните остри зъби.

Ранено в сърцето, измамено, клето Врабчето остана само. Единствено в песните, в звуците – крехките намираше мир и добро. За себе си пееше. Болката тлееше от всеки изказан куплет. Тъгата на всички предадени птички намираше израз в минорен аспект.

Не щеш ли – случайно оттам мина тайно Орелът – на птиците цар.

– За мен ти ще пееш! При мен ще живееш! От днес аз съм твой господар!

Обхванат от клещи, от нокти зловещи, Врабецът пленен се видя. Без нищо да знае, насила заставен, незнайно къде отлетя. “Къде съм?” – помисли то, здраво притиснато в остри високи скали. До него изправен и с поглед досаден видя, че Орелът стои.

– Нареждам: от днес е във твой интерес да бъдеш придворна певица! От сутрин до вечер с гласа си чудесен ще радваш самотната моя душица!

Орелът поиска балада, която да бъде награда за височайшата негова чест. Така че Врабчето проточи вратлето, но от гласа му – ни кост, ни вест! Отново опита със сълзи в очите да пее, тъй както бе пяло в леса. Но нещо се случи и пак не сполучи – от унижение почервеня! А как му се пееше!... То с песен живееше и искаше само едно: любов да раздава и с обич голяма да прави за всеки добро!

В сурова хралупа със тънка пролука бе хвърлена малката птичка. С оскъдни трошички, почти без водичка безмълвно изстрадваше всичко! Но как да запее, когато не смее от страх да отрони и звук?! На сила не става – любов не се дава, когато зависиш от друг!

А слънцето грееше, в люлка люлееше целия свят навън! Но Врабчо линееше, страдаше, крееше, животът му беше насън!

Веднъж ненадейно в хралупата грейна и някой протегна му длан.

– Ела да играем! – се чу глас незнаен във влажния тъмен капан.

Врабчето се сепна, но някъде блесна изгубен от слънцето лъч.

– Недей! Не тъгувай! Със мен другарувай! Не раждай в сърцето си злъч! Ела да ме хванеш! – И Врабчо, нехаещ за раната в свойта душа, се спусна да гони в студени усои една дружелюбна ръка! А слънцето бягаше, смътно разтягаше слънчеви зайчета тук. За Врабчо бе ясно – в хралупата тясна живее и някой друг! Ту смешни очички, ту остри ушички навсякъде сякаш видя. В усойната дупка животът затупка в безбройни щастливи лица. Погледна отсреща: с усмивка гореща на поход го кани петел. А там във гората, сред храсти, в листака, е сгушен и Мечо дебел. И градската улица! Ето я! Тука е! – учудено малкото птиче видя. Позна всички птички, тъй близки сестрички, но мъка във тях пролича! Те бяха унили, в гнездата се свили, очакващи края на всеки нов ден. Без полети смели, с тъгата се слели, изглеждаха хванати в плен. Закачките врабчови, звуците ласкави, си бяха отишли от тях. Да, трудно! Безмилостно трудно животът протича без смях!

– За мен те тъгуват! За тях съществувам! – то каза със трепетен глас. След дълго мълчание – като изпитание, Врабчето говореше пак! – Сиротните птици! Нещастни душици! Изпитват нужда от мен! О, лъч от небето, със злато в сърцето, освободи ме от мрачния плен! Аз трябва по-скоро да видя простора! – изплака със силен апел.

Молбите във песни се чуват по-лесно – достигат до своята цел.

– Врабченце чудесно, за мене е лесно да те измъкна оттук. Но искам да знаеш, че аз съм горещо и че изгарям, докосна ли друг!

На всичко решено, Врабчето пленено дори не помисли за миг: за птиците долу гласът му свободен ще бъде спасителен вик!

Лъчът го обвърза, през кръста го върза и го издърпа навън. Свободната птица – изгряла звездица бе сякаш прободена с трън. Запя чудни песни – копнежни, чудесни, тъй както си знаеше тя. А тялото малко – измъчено, жалко се багреше във светлина. Изгаряше бавно, а слънцето славно изпепеляваше малката плът. Вратлето, крилете, краченцата – двете да пламнат бяха на път. Нима не усеща болка гореща Врабчето, че пее така?! Високо и ясно, звучеше прекрасно – най-чудните звуци в света!

И чуха го всички: животни и птички по цялата земна шир. “Това е Врабецът! Завърна се вече!” – шумяха, шумяха безспир. На градската улица – сякаш бе лудница, животът се върна кипящ. Гласът на Врабчето, ехтящ от небето, бе силен и ведро зовящ.

– Благодаря, Слънце живо! – отрони щастливо с последни сили в гласа.

– Ти също живееш! В сърцата ни пееш! – и слънцето се сбогува с тъга...

Съседи