Продължение на Приказка за приказките

Вие, които вече сте се срещали с „Приказка за приказките“ сигурно сте разбрали истината за приказките! И може би ви се е приискало всички къщи във вашия град или село да бъдат от захар или шоколад. Приискало ви се е вещици да летят върху метлите си и да ви канят на разходки, пожелали сте си да срещате духове, които да изпълняват всичките ви желания и около вас да прехвръкват феи и елфчета, с които да си играете, когато сте натъжени. Но аз ви казвам: това може да бъде много лошо! Аз живея в нещо като малък блок или голяма къща в едно хубаво градче. Та, в съседния на нашия апартамент се нанесе една възрастна жена. Тя излизаше всеки ден на терасата си с една голяма метла с дълга дръжка в ръка и аз забелязах, че вместо да чисти с тази метла – тя чисти метлата си. Това ми се стори доста подозрително и аз продължих да наблюдавам нашата странна съседка, разбира се, съвсем тайно.

В един мрачен ден, в който небето бе покрито с гъсти, тъмни облаци, толкова тъмносиви, че човек би казал – „небето е почерняло“ и в който, и малкото късче синьо небе скоро изчезна, аз отново стоях на балкона, когато чух, че съседката ни нещо си мърмори. Отворих си ушите на „четири“, както казваше баба ми, за да чуя какво казва. Долових само: „Лошо време. Само за летене.“ Всичките ми съмнения се потвърдиха. Вещицата взе излъсканата си от чистене метла и отново каза: „Няма да се поизмокри чак толкова“, – възседна метлата си и скочи от терасата. Едва успях да се дръпна навътре. Може би, ако не познавах света на приказките щях да изкрещя, но сега никак не се паникьосах. Виждах как моята съседка се издига все по-високо във въздуха, после се спусна изведнъж към една от далечните къщи, спря се пред един затворен прозорец, който веднага се отвори. Не виждах вече добре и се втурнах в стаята си, грабнах бинокъла от шкафа и се върнах на балкона. Моята съседка, която както вече бях разбрал бе от рода на „Ягите“ се бе издигнала отново в небето. През бинокъла видях, че едно дете летеше заедно с нея. Изведнъж детето залитна, изхлузи се от метлата и започна да пада. То падаше надолу, а Баба Яга се беше паникьосала, може би, дори повече и от него! Нямаше време за губене, грабнах от стаята дебелата книга, разтворих я и извиках: – Книжке, книжке полети, Мойта тежест поеми, Книжке, книжке бързо ти До детето ме отведи! Хвърлих я във въздуха и скочих върху нея. За миг тя ме отведе при падащото дете, няколко думи се появиха в мисълта ми и се чух да казвам:
– Фортес, мортес, плацериатус.
Детето спря да пада бързо и се понесе плавно надолу. Аз го грабнах за ръката и двамата започнахме да се спускаме към земята. Изведнъж чух как някой извика в далечината:
– Леле, какво слънчево време! Голям пек.
Огледах се. Стояхме на една поляна, а по поляната вървеше момче и водеше след себе си магаре. Чух го да говори на себе си: „ Ех, Ханс, Ханс, до кога все ти ще бъдеш глупавия в приказките?! Ще трябва да помоля Братя Грим друг вече да поеме тази роля.“ Детето, което беше с мен стоеше като онемяло. Притесних се за него, но напразно! То отвори уста и произнесе само две думи:
– Уау! Яко!
Плеснах се по челото! Представих си, как когато то се върне, ще разкаже на целия си клас за това и не след дълго пред вратата ми ще се тълпи, бутайки се един друг, цялото му училище. Обърнах се към него и му казах:
– Мисля, че това трябва да...
Но детето не беше вече там! Притеснен се обърнах към гората и извиках:
– Меривъл!
Не след дълго се чу тропот на копита и един кентавър излезе от гората. Спря, обърна се и каза нещо на отдалечаващия се Ханс, след което отново се устреми към мен. Беше светлокафяв, но върху долната част на корема имаше тъмнокафяви петна.
– Меривъл, от къде се взеха тези петна по теб?
– Не ми се говори за това, ми. Мога само да кажа, че се въргалях в една кал, ми.
Меривъл имаше навика да слага едно „ми“ в края на всяко изречение. Разказах му набързо събитията, случили се до преди малко и го помолих да намери детето, за да го разведе из света на приказките. Обясних му също, че детето никога не е виждало приказно същество, освен Баба Яга и трябва да поднася информацията на малки порции, за да не го шокира. На кентавъра му се стори смешно, че има някой, който не е виждал приказните същества, но се съгласи с мен.
– Също така, – продължих аз, – е много важно, когато го отведа оттук, той да не разказва на другите за страната на приказките. Помоли еднорозите, някой от тях да му разреши да го поязди, срещу обещанието да пази всичко в тайна. Но нека това да не е петнистият. Ще му пада рог и в последно време е доста агресивен. След това изсвирих с уста и книжката ми се появи. Махнах с ръка на отдалечаващия се кентавър, казах на книжката познатите вече и на вас думи и отлетях.

А какво се случи след като момчето се завърна от света на приказките?! Дори не искам да го споменавам.

Приказка за приказките – III част