История на Момотаро

Някога живели стар мъж и жена. Те нямали собствени деца и винаги мислели: "Кой ли ще се грижи за нас, когато остареем напълно"? Като нямали собствени деца, те обичали всички останали деца и правели всичко, за да бъдат щастливи. Дори котките, птиците и катериците, считали за приятели стария мъж и жена. Нямало никъде вишни с по красиви цветове, отколкото тези, които цъфтели на входната врата на къщата на старците. Дори всички пчели от селото харесвали да бръмчат в техния тих дом.
Един ден старецът казал: "Днес аз ще отида в планината да нарежа дърва. Ох, ако имах здрав млад син, с който да тръгнем заедно на това дълго пътуване! Но аз не трябва да се оплаквам, защото ние имаме един друг. Така успокоен, тръгнал щастлив и доволен. Тогава старата жена си казала: "Щом моят добър съпруг тръгна на такова тежко пътуване, аз също трябва да свърша нещо в къщи. Ще събера всички дрехи, за да ги изпера на реката. "
Скоро била на реката и перяла весело, а птичките цвърчели и весело подскачали от вейка на вейка.
"Как ли са моите малки приятели днес"! мислела си старата жена.
"Те цвърчат и пеят, като че ли се опитват да ми кажат нещо тайно".
Точно тогава нещото дошло с плясък, катурвайки се надолу по реката и заклещено между чистите дрехи. Старата жена взела пръчка и го издърпала навън от реката. Било огромна праскова. "Аз ще взема тази праскова за вечеря на мъжа ми. Той ще се върне уморен, и ще хареса вкусът й ", помислила си тя.
Ах! Ето защо пяха птичките!
Същата вечер старецът се върнал в къщи от планината. Неговата съпруга му казала: "Виж, имаме праскова за вечеря, която дойде плувайки по реката при мен. Мисля си, че птиците са я пратили, защото пяха много доволни и щастливи". Старият мъж казал: " Донеси нож, ще я разрежа на две, половината праскова е за теб". Когато старецът разрязал прасковата на две, вътре "то лежало " мъничко бебе, момче, кръгличко, прекрасно, каквото може да бъде едно малко бебе. Заради неговата първа люлка го нарекли Момотаро (което значи "любимеца от прасковата,") и го обикнали като дете, изпратено от боговете.
То станало високо и силно момче и всички харесвали благородния му характер. Нямало никой равен по сила и мъдрост. Всички деца в селото го обичали, и всички животни и птици били негови приятели. Момотаро се грижел за старите си родители и те имали радост, сигурност и спокойствие.
Момотаро станал млад мъж, когато чул за ужасното чудовище Акандожи.
Години преди това Акандожи крадял злато и сребро от селяните. Всички казвали че е много страшен, никои никога не дръзвал да се опълчи срещу него. Когато чул за това, Момотаро си казал: "Аз ще отида да се бия с Акандожи. Кой ще дойде с мен," но никой не посмял да отиде и тогава той решил да тръгне сам. Родителите му били горди със своя смел син, но сърцата им се свивали при мисълта за предстоящото премеждие. "Нека приготвим за него храна от стрити семена на просо. Те ще му дадат сили" - казала майката.
Старецът стрил семена от просо, а жена му приготвила вкусни хлебчета. Момотаро ги прибрал в своята кесия и се отправил на път.
Не след дълго, както си вървял по пътя, едно старо куче се приближило до него и подушило кесията с храна. Момотаро си помислил: "Това куче е гладно, най добре да му дам хлебче. Аз съм силен и няма да огладнея." Дал на кучето от храната си. След като кучето се нахранило, изведнъж проговорило с човешки глас: "Ти ми даде от храната си, аз ще дойда с теб, не мога да те оставя сам". И така тръгнали заедно. Много скоро те видели маймуна да лежи встрани от пътя, и сякаш се задушавала от нетърпима болка. Момотаро разбрал, че маймуната е гладна и изгубила сили. Той развързал кесията си и й дал хлебче.
След като маймуната се нахранила, веднага се почувствала добре и казала: "Вие спасихте моя живот и аз ще дойда с вас, за да ви помогна с нещо." Така тримата се отправили заедно надалеч и се спрели едва на брега на реката. Там имало лодка, на която се качили и заплували по течението към двореца на Акандожи. В същото време пърхайки с криле при тях кацнал един фазан. Фазанът също бил гладен. "Аз няма да позволя да умрете от глад". казал Момотаро и дал от храната си. Щом се нахранил, фазанът казал: Аз ще летя близо до вас, така че ако срещнете опасност, да мога да помогна. След дълъг път, най после достигнали острова на чудовището и изкачили стръмния хълм до портата на замъка.
Когато достигнали замъка, всички те, четиримата, започнали да тропат силно. Момотаро викал, кучето лаело, пищял фазанът, а маймуната тропала и хвърляла камъни. Хората вътре помислили, че са нападнати от голяма вражеска армия и бързо отворили вратата на замъка. Момотаро търсил дълго и открил самото чудовище Акандожи. Акандожи хвърлил голям камък, но не улучил. Тогава кучето още по-силно залаяло, а Фазанът закълвал главата на Акандожи. Акандожи хвърлил голям камък но пак не улучил. Хората му започнали да носят големи торби с богатства и да товарят в лодката. Те много се радвали на свободата си, и никак не им тежало. Момотаро заедно с приятелите си потеглил с натоварената лодка, а островът на Акандожи станал малък, бързо съвсем изчезнал. Когато тримата приятели се завърнали в селото, всички хора много се зарадвали и им устроили голям празник. Те се гордеели с Момотаро, победил чудовището Акандожи и го дарили с подаръци и почести. Момотаро не искал нищо за себе си и казал:
"Дайте цялата почест и всички подаръци на моите трима спътници, без тяхната смелост и преданост, нищо не можех да направя." Момотаро живял до дълбока старост, бил мъдър и уважаван. Много хора идвали при него за съвет. Те казвали: Ние те обичаме не само защото върна нашето богатство и победи Акандожи, а най вече защото си мъдър и благороден човек. И му дарили чудесна праскова, изваяна от чисто злато.