Далеч от дома - II част. Сама сред опасностите.

Продължава от Далеч от дома – I част. Бягството

Щом се изкачих зад баирите, вече се стъмваше. Стана ми студено. Не спирах да вървя. Взех суичъра, който бях завързала на кръста си – бях и само по шорти. Нямаше да вървя, ако на глупавото колело не му беше паднала веригата... Аз така и не се научих да поправям вериги. Вече започнах да съжалявам, че не съм се прибрала. В тъмното не знаех къде вървя и загубих пътя.
В същия момент телефонът иззвъня – мама! Нещо в сърцето ми трепна, дали да отговоря. Не, да не ставам бебе. Седнах под едно дърво и подложих раницата под главата си. Не знаех колко е часа. Имаше пълнолуние. В близката горичка нещо изшумоля. Скочих уплашена, но беше просто един бухал. В този момент осъзнах нещо. Колко бях глупава – да тръгна сама на поход. Нееее, това не беше вече поход. Просто една глупост. Голяма сълза се търкулна по лицето ми. Но защо? Утре се прибирам вкъщи. Изтрих сълзата си и успокоена заспах.

На сутринта ме събудиха лъчите на слънцето. Ужас – цяла вечер комарите ме бяха хапали! Скочих да си тръгвам, но по лицето ми се изписа ужас. Къде се намирах? Кои бяха тези земи? Усетих как една очевидно голяма буца заседна на гърлото ми – носталгия по дома. Да! Бръкнах в джоба си, да извадя телефона и да звънна на мама – но не го напипах. Къде беше? Това никой не знаеше. Ами сега – накъде? Нямах избор и тръгнах нататък, а по пътя излапах сандвича и изпих колата. Оставих курабийка за след това.
Колко вървях не зная, може би беше към шест часа, но видях някакво село. Запътих се надолу с някаква надежда. В селото, така да кажем “на центъра” стояха четирима дядовци и една баба. Попитах ги за името на селото, а те май не бяха в настроение и съвсем под носа си измърмориха нещо като “Яхиново”. По-късно разбрах, че там няма дори телефон... Най-учтиво ги попитах на колко километра от селото е Свиленград (това е моят град), а те не ми отговориха.
Ядосана си тръгнах от Яхиново и продължих своя “поход”. “Така искам в момента да съм вкъщи, даже ако трябваше да ми е скучно! Защо постъпих толкова глупаво?” – това си мислех аз докато вървях по прашните и пусти местности без да зная къде отивам... – “Нашите сигурно много са се притеснили за мен!” – Но ако знаех къде е изчезнал телефонът ми, може би вече всичко щеше да е наред.”
Както си вървях, мислите ми секнаха от нещото отпред, в което се спънах. Беше животинче. Малко лисиче! Взех го на ръце и понеже не виждах къде мога да ида и поседна, за да го разгледам, изтичах до бистро поточе в една гора. Седнах на един камък и установих, че много съм се уморила. Лисичето беше малко и изглежда майка му го беше изхвърлила и сега то си нямаше дом – също като мен, но с малката разлика, че мен никой не ме е гонил от вкъщи. Животинчето беше толкова мило, че реших да го задържа и да се установя в гората, поне засега. Но къде? В тази гора не беше толкова страшно, но имаше разни змии.
Тръгнах да търся храна и стигнах до храсти, на които май имаше малини. Наядох се и събрах по джобовете си малко и за лисичето, към което се привързах, а и даже измислих име – Сара.
Обърнах се да си вървя и... едва не настъпих една змия. Бавно се обърнах и избягах. Тичах дълго, докато не се уверих, че змията не е по петите ми и се обърнах – що да видя – малка къщичка. Тя беше простичка, само с два прозореца и беше от дърво. Запътих се към нея, по-точно се затичах и почуках на малката врата. Отвътре ситни крачки наближаваха вратата.

Далеч от дома – III част. Поне малко помощ