Лео и Дъвченото човече

Продължава от Лео и Шишарката

Мили деца,

тази вечер беше от онези, които идват тихо и бавно, сякаш влизат на пръсти, за да не събудят някого. А всъщност още никой не спеше. Малкото дете бе вече измило своите зъбки, облякло пижамата на мечета и съвсем готово да си ляга, но тъй, като вечерта беше бавна – то си играеше като ровеше из чекмеджето на бюрото си и търсеше нещо в дъното. Какво търсеше никой не знаеше. И само след миг стана ясно.
– Дъвка! – извика радостно детето и вдигна нагоре ръка, така че дори Лео, който, както знаете, седеше на най-горния рафт, а дори и дебелите книги до него се обърнаха към детето с почуда и любопитни да узнаят какво точно е дъвка и защо предизвиква такава радост. Всъщност нищо специално не се виждаше – детето държеше в ръка нещо, увито в сребрист станиол и се радваше.

Но точно в този миг в стаята влезе Мама и детето бързо прибра висоооко вдигнатата си от радост ръка, все още стискайки в юмруче безценното съкровище. Но явно мама вече бе чула, протегна ръка, детето сведе глава надолу, с нежелание разтвори юмруче над ръката на мама и пусна увитото в станиол нещо. Мама го взе, постави го внимателно на най-горната поличка, точно така, на тази, на която бе лъвчето Лео, точно до крачето му и след това с топлия си глас каза:
– Дъвката е за утре. Време е за сън. Лека нощ, малко съкровище!
След това зави нежно детето с мекото му одеялце, погали го по русолявата косичка, изгаси осветлението, притвори вратата и в стаята настъпи нощта.

Лео също притвори очи и бе готов да се отнесе в сладките си лъвски розово-златни сънища. Но ... мммм любопитството го обзе – досети се за онова увито в сребрист станиол нещо, на което детето така се зарадва и което сега се намираше точно до лапата му. Отвори очи, след това дори се ококори, за да види по-добре в тъмното. Парченцето станиол лежеше неподвижно. Ала след миг Лео забеляза, че всъщност станиолът леко се повдигна и изпод него се подаде О... майчице мила, страх ли обзема нашето лъвче?! Да, страх... защото изпод станиола се подаде едно малко розово човече. И наоколо замириса приятно, на нещо средно между захарен памук и ванилов сладолед!
– Привет, лъвче! – скочи смело изпод станиола човечето и застана пред смаяния Лео. – Дъвченото човече, приятно ми е!
– Л-л-лео! – някак плахо продума нашият любимец.
– Виж, на мен повече ми отива да заеквам, та аз съм този, който се лепи за всичко. А ти си Лъв, с Главно Л! Да не се уплаши! Абе ти дъвчени човечета не си ли виждал до сега!
– Не, призна си Лео! Макар някъде в старата му памет да се мерна някакъв подобен герой, беше го виждал във времето, когато пътуваше с Раницата. Но, явно това бе отдавна. – Любопитен съм, разкажи ми за себе си! Какво си и защо миришеш така хубаво!
– Направен съм от дъвка, затова ми викат Дъвчено човече и мириша толкова хубаво! В мен има много захар и ванилия, децата ме обичат безкрайно много! Не съм много полезен, а освен това, както вече ти споменах, добре се лепя навсякъде, затова майките никак не ме обичат! И не ме допускат в училище или в детската градина. Затова пък съм идеалният подарък, който би зарадвал всяко дете дори повече от играчка!
– Я виж ти, замисли се Лео, мислех че именно играчките радват най-много децата ... Значи нищо че си малък, си по-важен от мен... – въздъхна лъвчето.
– Е, не се сърди! Просто така са ме измислили! Но, пък и виж ме какъв съм прекрасен, никой не може да ми устои, още по-малко децата! Имам забележителна сребърна мантия, шарен костюм за отгоре, а понякога ми слагат екстри като малинов сироп!

Лео се замисли колко несправедлив е животът... и как на едни дава такова внимание, а други ги захвърля завинаги на последния рафт при старите дебели книги...
Дъвченото човече продължаваше да говори на висок глас за себе си и своите красоти, неустоим вкус и всякакви други забележителности, когато Лео дочу шепот от Дебелата книга от долния ред...
– Дрън дрън, нека си дрънка... самохвалко! Знам ги аз къде свършват тези дъвки! Размазани на асфалта по улицата, а в по-добрия случай в кофата за боклук! Радват им се децата, ама само пет минути, докато отмине сладостта им и после хоп – изплюват ги. Без да мислят за природата и чистотата – плюят където им падне. И до сега имам на последната си страница залепено парче от такава досадна самохвална дъвка! Не го е срам този, да се фука толкова!

Лео се замисли над думите на Дебелата книга. Не я беше виждал, защото беше цял ред под него, но често чуваше мъдри слова и много й вярваше. Затова и спря да слуша подскачащото наоколо Дъвчено човече, наведе глава, започна да размишлява над това колко сложен е животът и колко още много неща имаше да научи и след малко заспа. А самото Дъвчено човече като видя, че няма публика, укроти се и то, побра се под сребристата си мантия и също заспа, в очакване на утрешния ден.

Е, мили деца, спете и вие сега! И когато другият път дъвчете дъвка, помислете добре къде ще я хвърлите.
Лека нощ!