Спинълс – моето йети

Огледах се наоколо. Виждах само сняг.

– Мамо, сигурна ли си че трябва да живеем тук?

– Колко пъти да ти казвам?! За 1-2 години това е нашият дом. Ще ти липсва като си тръгнем.

– Да бе?! Тая бяла пустош да ми липсва?! Никакъв шанс!

– Добре ще видим. – каза мама.

Нанесохме се в една къща близо до брега. Около нас имаше няколко ледени планини. Нанесохме се тук, за да може тати да изследва животните тук. Наблизо има станция за ранени животни, където ще работи тате. Аз щях да уча в „Снежното училище“ при деца със същата нелепа съдба като мен. Няколко дни след нанасянето започнах да ходя на училище. Единственият човек, който ме хареса беше госпожата. Децата ме гледаха на кръв и си шушукаха. Знаех, че този ад ще свърши.

Един ден мама ми каза:

– Хей, миличка! Ела да се поразходим в района.

– Добре! – казах аз и тръгнахме.

Поговорихме си, разходихме се и изведнъж мама каза:

– Как се чувстваш?

– Ами студено ми е. Защо?

– Не, не! Имах предвид как се чувстваш на новото място?

– Ами… Странно. Не е от най-комфортните места. В училище никой не ме харесва и ми е скучно през повечето време.

– Ох… – стисна устни мама. – Миличка, проблемът е, че баща ти повишиха тук, а мен ме назначиха за ветеринар на пингвините. Ще трябва да останем тук.

– Какво?! – викнах аз, без да се замислям и предизвиках лавина.

Със мама тръгнахме да бягаме, но лавината беше огромна. Изведнъж мама припадна и аз след нея. Последното, което видях беше една огромна синя лапа.

– Миличка! Събуди се! – шепнеше ми мама.

– Какво? Къде сме? – попитах аз сънено.

– Не знам. Но мисля, че в пещера.

– Пещера ли?!

– Да. Само че, не си спомням как сме дошли.

– Аз видях една огромна синя лапа.

– Ох, ударила си си главата някъде и ти се привижда. Хайде, ела да излезем!

Да намерим изхода беше лесно, но да се приберем се оказа малко по-сложно, но в крайна сметка успяхме. Беше късно вечер и татко се беше разтревожил.

– Слава богу! Добре ли сте? Къде бяхте?

– Бягахме от една лавина и се скрихме в една пещера. Колко време ни е нямало? – казах аз.

– 2 дни.

– 2 дни?! – повторих изумена.

– Да. Още минута и щях да звъня в полицията. Но няма нищо. Всичко е наред.

– Да. Всичко е наред. – излъгах аз спомняйки си за разговора ни с мама.

Месец по-късно дойде коледната ваканция. Още ме държеше фактът, че това е новият ни постоянен дом, но се примирих. Намерих си приятелка – Сузи, която беше като мен, даже ми беше съседка..

Докато се разхождахме, несъзнателно отидохме по пътя, по който ни връхлетя лавината с мама. Говорехме си и изведнъж чухме страшен рев.

– Ъъъ… Май трябва да си ходим. – каза Сузи уплашено.

– Не мисля. – отвърнах аз обзета от спомени. – Мисля, че това което го издава е ранено. – сетих се за огромната синя лапа. – Ела, да проверим.

– О, не! Никога! Ще ни нападне, ще ни изяде и няма да ни намерят живи!

– Стига! – казах ѝ аз и я задърпах.

– Добре, но ако някой пита, идеята е твоя.

– Добре.

Влязохме в една пещера, откъдето идваше звукът. Това беше пещерата от онази нощ! Но в нея имаше и едно голямо йети! Загледах се във ръцете му – същите от онази вечер! То плачеше. Загледах се и видях, че във крачето имаше клонче. Пристъпих към него.

– Не го прави! – изсъска Сузи, но аз не ѝ обърнах внимание.

– Хей, мъниче! – заговорих му нежно аз. – Дай да ти помогна! – то не отстъпи и аз извадих клончето. А то ме хвана и ме гушна. – О, добре! Добро… ъъъ… момче? – той кимна. – Хмм? Как да те кръстим?

– Спинълс? – обади се Сузи.

– Да! Ще те кръстим Спинълс.

Така няколко дни подред ходехме при Спинълс, давахме му храна и си играхме. Той беше нашата малка тайна. Но един ден Сузи ми каза:

– Издадох ни!
– Какво?-казах аз, но този път по-тихо,за да не предизвикам лавина.

– Мама и тате ме надушиха – разпитваха ме и заплашиха, че ще ида на пансион на другия полюс. Боях се, че вече няма да те видя! Ще дойдат следобед…

– И ще е така, но след като изведем Спинълс оттук. – ядосах се аз и тръгнахме към него. Имахме само трри часа да го заведем надалеч. Навлязохме навътре в пещерата, направихме си малък лагер, за да отдъхнем.

– Много съжалявам! – проплака Сузи.

– Все едно, че те е грижа! – отвърнах небрежно аз.

– Толкова се страхувах, че няма да те видя,че забравих за всичко.

Може би трябваше да повярвам, но аз казах:

– Хайде, Спинълс, да тръгваме.

Явно не беше доволен,но все пак тръгна. Не знам от колко време вървяхме, явно доста и изведнъж чухме гласове далеч зад нас.

– Не може да е далеч! Чух нечий женски глас.

– Ох, стига сме ходили! Мисля, че дъщеря ти лъже! – изхленчи мъжът с нея.

Щом се появиха от завоя ние хукнахме да бягаме. Бягахме и бягахме, но изведнъж Спинълс падна поразен от стреличка с приспивателно. Опитахме се да го изтеглим, но без резултат, те ни настигнаха, сграбчиха ни и го изнесоха към хеликоптера.

Събудих се у дома. Извиках силно:

– Къде е Спинълс!?

– Спокойно, миличко. йетито е добре,ще го прегледат и ще го пуснат! – каза мама.

– Наистина ли?

– О, да! Даже съм сигурна, че вече са го преместили в някое кътче на полюса и си живее спокойно.

– Добре!

– А сега си почини. – каза мама, затвори вратата и я заключи.

Знаех, че лъже. Облякох се, завързах одеялата си на въже и се спуснах от прозореца. На път към станцията взех и Сузи, за да ми помага, колкото и да не ми беше приятно...

Влязохме в станцията и чух двама работници да си говорят, че Спинълс е опасен и ще трябва да го приспят. Онемях. Запътихме се към мястото, от което излизаха. Вътре беше Спинълс. Освободихме го и излязохме незабелязано. Но на изхода ни засякоха камерите и звънна алармата. Тогава Спинълс изрева силно и все едно, че върна времето назад. Сега си бяхме в пещерата, където Спинълс пак беше със трънчето в крачето. Махнах го и казах:

– Ти ли го направи?! – той кимна в отговор. – О, Спинълс! Благодаря ти! – погледнах Сузи и казах – Бях прекалено сурова към теб. Прощавам ти! – и се прегърнахме.

Няколко дни ходехме по-рядко при Спинълс, за да не ни надушат пак.

Но поредния ден, в който отидохме Спинълс го нямаше. Бяха останали само 4 чифта огромни стъпки.

– Тръгнал си е със семейството си! – проплаках аз.

– Поне вече е свободен. И няма кой да го преследва.

Забелязах, че във средно голямата стъпка е останало само „трънчето“, което извадих от крачето му.

– Това ще е нашата малка тайна! – казах аз.

– Да! – отвърна Сузи и тръгнахме по домовете си.

Участва в конкурса „Загубеният йети“