Приключенията на Охльо  

Тази пролет беше много дъждовна. Слънцето и дъждът сякаш се състезаваха кой повече да показва силата си. Надпреварата беше голяма. Тъкмо слънцето протегне лъчите си, за да погали земята, изневиделица отнякъде се промъкнат намръщени облаци и скриват лицето му. Не след дълго започват да гърмят, да трещят и >да прорязват небето със светкавици. Дъждовните капчици  се сгушват една в друга и политат към земята със своите парашутчета, за да бъдат далече от тези >сърдитковци. 

Времето беше ту слънчево, ту дъждовно. Миналата седмица тъмните облаци отново се гонеха по небето и най-накрая вятърът не издържа, наду бузите си и  ги >издуха. Слънцето отвори лъчезарните си очи и весело се усмихна. Стоплена от ласките му, напоената земя даде от своята сила на тревичките и цветята и те >заблестяха от радост. Пръстта набъбна и всичките й обитатели плъзнаха кой накъдето види.

Охльо дълго време се беше крил в рохкавата почва, но сега беше окъпан и свеж. Беше си хапнал сладко-сладко от крехките листенца на детелината и вече  беше >готов за приключения. 

Подаде дългите си рогца от своята къщичка и се огледа. Дъждовните капки по листата се бяха превърнали в красиви, блестящи огледала. Охльо запълзя между >тях, а  къщичката му се отразяваше във всяко огледалце. Беше толкова развълнуван, сякаш се намираше в огромна изложбена  зала. Пълзеше бавно и любопитно >разглеждаше всяко  нещо, което срещаше по пътя си. Изведнъж пред себе си видя стебло с големи зелени листа.

– Какво ли има там горе? – запита се Охльо. Никога досега не беше се качвал толкова нависоко. Макар да не беше ходил на училище, Охльо беше много любознателен. >Искаше да знае всичко. 

– Сигурно от високото нещата се виждат по-добре – помисли си той и запълзя колкото може по-бързо.  >Най-после се изкачи. Е, не му беше много лесно, но Охльо не се плашеше от трудности. Той помнеше думите на баба, че с труд всичко се постига. И разбира >се, трудът му беше възнаграден. Там горе го очакваше едно красиво кръгло Огледалце от дъждовна капка.

– Здравей! – поздрави го Огледалцето. 

В началото Охльо не разбра откъде дойде този поздрав. Много искаше да си намери приятели и сега се развълнува от тази възможност.  Той се огледа от високото >и видя на земята две малки охлювчета, които се любуваха на красиво розово цветенце. Помисли си, че те го поздравяват.  Беше щастлив, че се е издигнал толкова >нависоко и извика:

–  Здравейтее, здравейте!

– Здравей, – поздрави го още веднъж Капчицата-Огледалце. Аз съм горе, до теб.

– А, ти коя си? Извинявай, не те забелязах. – изви рогцата си, за да види по-добре своята събеседничка Охльо. Очите му се намират точно на върха им, затова >ги насочи натам.

– Не се безпокой! – побърза да го успокои Огледалцето – аз съм дъждовна капка. И без друго скоро ще се върна на небето.

– На небето ли? – отново попита Охльо – Ти от небето ли си?

– Разбира се – отговори капката – слязох  от небето заедно с моите сестрички, но преди това живеех в морето.

– Как така, от небето, пък и в морето. Кажи ми истината, моля те! От небето ли си или от морето?

– О, моята история е много дълга, може би няма да я разбереш. Радвам се, че сега съм тук и разговарям с теб. Ако искаш можеш да се огледаш в мен –  опита >се да го успокои Капката. 

– Колко си красива и сияйна, цялата блестиш! – извика възхитен Охльо, вглеждайки се в капчицата. 

Наистина тя блестеше като елмаз. Лъчите на слънцето се пречупваха в нейната повърхност и отразяваха разноцветните багри на дъгата.

– Благодаря ти за красивите думи, охлювче. Ще ги взема със себе си и ще ги пазя завинаги в сърцето си. 

За миг Охльо погледна надолу. Искаше да види дали малките охлювчета са все още  при розовото цветенце. 

Когато се обърна към капчицата, нея вече я нямаше.  Беше отлетяла към небето, оставяйки красив спомен в сърцето му.

Охльо се усмихна, спомняйки си думите на своята нова приятелка, малката и красива Капчица-Огледалце и запълзя нагоре. 

Мислеше си какви ли приключения още го очакват.

Таня Стоянова, 08. 07. 2014 г.