Лунната искра

Преди много време, когато Слънцето и Луната блестяха с еднаква сила и хората още бяха добри, когато злобата не съществуваше, течеше река. Тя провираше коритото си през една полянка, опасана от гора. Но това не беше някоя полупресъхнала река с кален бряг; не беше и някой буен планински извор. Бе просто една тясна лента, която имаше най-красивата окраска на света. През деня беше поток от разтопено злато и приличаше на златен колан, обвил кръста на поляната и на цялата гора. През нощта бе сребърна пътека, извиваща се като сребърна змия.

Беше красив нощният пейзаж. Но, неизвестно за никой и най-вече за Луната, всички хора и животни харесваха повече златната светлина на Слънцето. За всекиго по-красива беше играта на златните лъчи и водните струи. Дали защото след като се докоснеха над водата се появяваше една пъстра и весела Дъга или пък заради топлината на дневните лъчи? Неизвестно.

Грешка! Известно, но само за един. За реката. Тя бе много стара и в кристално чистите ѝ води се носеше мъдрост, която хората не познаваха. Защото, въпреки че тогава те бяха по-добри от сега, вече не вярваха в приказките. Бяха забравили повечето от тях. Само реката ги помнеше. И ако само един човек, вярващ във вълшебства, феи, рицарски замъци и зли чародеи надникнеше в нея, щеше да прочете историята на целия свят, съдържаща се в една-единствена дума: МАГИЯ.

А сега да видим какво знаеше реката. Тя знаеше причината, поради която хората харесваха повече дневната река. И я разкри само пред Луната.

Една топла пролетна вечер нощното светило прие образа на чудно хубава девойка. Тя слезе на Земята и приседна край реката. Затули лице с ръцете си и заплака. Водата дочу хлиповете ѝ и я запита с древен и кротък глас:

– Какво ти се е случило, Луно? Защо плачеш?

Девойката вдигна големите си сребърни очи и отвърна:

– Защото всички харесват Слънцето! Всички се трупат край тебе когато слънчевите лъчи играят с твоите струи. А през нощта, когато е редът на моята светлина, никой даже не ги и поглежда. Защо? Какъв ми е недостатъкът? Речице, другарко моя, ти знаеш. Моля те, кажи ми!

Реката въздъхна едва чуто. После се надигна и се разля, като тихо започна:

– Цялата работа е в искрите.

– Какви искри? – прекъсна я Луната.

– Не ме прекъсвай! Та, както казвах, цялата работа е в искрите. Когато слънчевите лъчи докоснат моята повърхност, се образуват искри. Те приличат на много дълги и много тънки златисти ленти, които блестят много ярко. Човешкото око е закърняло и затова хората не ги забелязват, но аз ги виждам. Ти също можеш да ги видиш ако не спиш по цял ден!

– Аз не съм виновна, че съм създадена да спя през деня – смотолеви Луната.

Реката не отговори. Прибра се отново в коритото си и продължи своя път. Девойката стана от камъка, превърна се в сребърна светлина и отново се възкачи на небето. От изток то порозовяваше. Луната се скри, но този път не заспа. Искаше да види искрите, за които ѝ говореше реката.

Слънцето изгря. Топлите му лъчи докоснаха водата и тогава нощното светило забеляза искрите. Затаи дъх. О, Боже, колко красиви бяха! Плъзгаха се по повърхността на реката сякаш играеха на гоненица. И бяха толкова ярки и толкова блестящи. Тя през целия ден не можа да откъсне поглед от тях. През нощта Луната се появи на небето. Затвори очи и впрегна цялата си сила. И внезапно над водата се появи лунна искра. Беше страшно ярка и едва не заслепи реката, но беше много по-красива от слънчевите. Блесна и угасна. А Луната намаля и предишната ѝ красота изчезна. Мощта ѝ също. Но никой никога не забрави нейната искра. Тя беше толкова светла, красива и за всички, които я видяха тя се превърна в символ на доброто, вярата и свободата.