Слънчо-гледо – кръговрат

Малкото слънчогледово семенце стоеше в тъмното мрачно помещение сред хилядите себеподобни. Притискаха го от всички страни, а и кожухчето му беше твърдо и тясно. Чувстваше се в двоен затвор и това състояние го измъчваше до безкрайност.

– Отмести се мъничко! Ще ме смажеш! – обърна се към съседа си то.

– Къде да отида? И на мен ми е тясно!

– И на мен, и на мен. – развикаха се едно през друго останалите семена.

Малкото слънчогледово семенце не можеше да понася повече безсмисленото си бездействие. В него напираше жаждата за свобода, за нов живот. Копнежът му за промяна растеше с всеки изминал ден. Усещаше, че притежава някаква скрита сила, че има да преживява неподозирани нови неща. Мечтаеше за един друг свят – светъл, сияен, просторен и ведър.

Семенцето не разбираше откъде идваха тези мисли, но когато мечтаеше за бъдещето си, винаги си го представяше много, много красиво. Виждаше се сред огромно поле, огряно от сияйните лъчи на Слънцето. Чувстваше, че това непременно ще се случи, но как и кога – не знаеше.

Рязък звук прекъсна тънката нишка на мислите му. Отнякъде се носеха човешки гласове, примесени с ръмжащия звук на мотор. Изведнъж почувства как се плъзва нанякъде заедно с всички останали семена.

– Къде отиваме?

– Какво ще стане с нас? – развикаха се тревожно семената.

Тъкмо се опита да разбере накъде са ги повели, малкото слънчогледово семенце се намери в някаква течност. Неприятна миризма се носеше навсякъде около него. Побиха го студени тръпки. Помисли си ужасено, че се дави. Но не, това не беше краят.

Мислеше трескаво за всичко, което се случваше в живота му. Изведнъж вътре в себе си реши да не се притеснява. И без друго нищо не можеше да направи само. В този миг в сърцето му настъпи някакъв странен вътрешен мир.

– Запазете спокойствие! Не се плашете! – опита се то да успокои и останалите.

Малкото слънчогледово семенце разбра, че най-сигурно за тях е да бъдат заедно. Ако се разпръснат ги грозят толкова много опасности. Може някой плъх да ги нарани, да ги клъвне птица на двора или нещо още по-страшно да им се случи, така че животът им да свърши дотук. Спомни си за някои от своите братчета, с които бяха израснали заедно. Не всички успяха да се опазят. Някои се отделиха, докато ги пренасяха от полето до хранилището и се изгубиха. Едни от тях паднаха в тръните, други по пътя. Изкълваха ги птиците.

– Не се страхувайте! По-добре ще бъде за нас да се оставим в ръцете на Стопанина, който се грижи за всичко. – продължаваше да ги убеждава то.

Малкото семенце усети благодарност в сърцето си и започна да си мечтае. Какво ли още го очакваше? В този миг до ушите му стигна непознат странен шум. Докато се усети, то се намери в стръмен улей. Всичко около него се тресеше. В същия миг настъпи пълна тишина. Мястото, където попадна беше студено и влажно. Всички братчета бяха изчезнали някъде. Почувства се изоставено и самотно.

– Когато бяха до мен, не ми беше страшно – мислеше си то.

Къде ли отидоха и защо ме оставиха сам – искаше да попита някого семенцето.

В този миг усети, че някой го беше прегърнал. Постепенно се успокои и заспа. Сънува добрия Стопанин, който имаше грижа за всичко.

Колко време бе продължил сънят му не знаеше, но когато се събуди, малкото семенце беше набъбнало. Черупката му беше станала мека. То се протегна и изведнъж усети как дрешката му се разпука, а двете негови половинки се бяха превърнали в две закръглени зелени листенца. Протегна крачето си и стъпи здраво в затоплената рохкава почва.

Семенцето чу вика на свободата, за която толкова дълго беше мечтало. Реши да я последва. Ставаше му все по-топло и по-приятно.

Една сутрин повдигна главичка, за да види какво става около него и ахна от почуда.

Намираше се сред онова, същото поле, но не беше самичко. Наоколо, докъдето можеше да стигне погледът му, бяха подали главички неговите братчета. Но сега те не бяха такива, каквито ги помнеше. Всички се бяха превърнали в свежи, зелени стръкчета и протягаха своите листенца като ръчички. Навред прелитаха пеперуди, мушици, пееха птички, а от небето Слънцето протягаше лъчите си и ги галеше нежно.

– Но какво е станало с нас?

– Някакво чудо, вече не сме семенца!

– Всички сме станали нови!

– Господи, колко сме хубави! – възхищаваха се едно през друго младите слънчогледови стръкчета.

Слънцето се усмихна от небето:

– Да, вече сте нови създания. – слънчогледи. Всички сте мои деца.

– Благодарим ти, Слънчице! – размахаха листенцата си слънчогледите.

С всеки изминал ден те все повече и повече протягаха снагите си към Слънцето. Всички усещаха, че колкото повече се стремят към него, толкова по-бързо растат. Когато пораснаха достатъчно, между двете най-високи листа на всяко от тях се появи пъпка. Под топлите слънчеви лъчи малките пъпки бързо растяха и се превръщаха в слънчогледови пити. Красиви жълти листенца ги обграждаха като с ореол, а между тях се появяваха безброй цветчета с тичинки. Сгушваха се като малки бебета в прегръдката на майките си, а те им предаваха цялата си обич.

– Колко е топло при тебе, мамо! – радваха се малките цветчета.

– О, това е от топлината на слънчевите милувки, милички. – обясняваха им майките – Не отмествайте очите си от него! Хранете се със соковете, които ви даваме и ще видите колко бързо ще пораснете.

– И ние ли ще пораснем, мамо? – учудваха се най-вътрешните цветчета.

– Разбира се, деца, всички ще пораснете. – обясняваха им майките – Ще се превърнете в едри и силни семена и всички ще ви се радват.

– А ти била ли си като нас, мамо? – не спираха да задават въпроси любопитните цветчета.

– Да, милички. – усмихваха им се майките – Всички майки най-напред са били малки деца, после са пораснали.

И започваха да им разказват своите спомени за огромното родно поле, огряно от сияйните лъчи на Слънцето.

Колкото повече разказваха слънчогледите, толкова повече лицата им грейваха и заприличваха на малки слънца. А полето се озаряваше, стоплено от толкова много обич. Автомобилите, които през друго време сякаш летяха по магистралата, сега спираха. Пътниците им слизаха и дълго се любуваха на красивата гледка.

Дните минаваха един след друг, а питите ставаха все по-големи и по-едри. С течение на времето тичинките окапаха. Изпод тях се подадоха семенца, които бързо наедряваха и ставаха точно такива, каквито преди месеци бяха майките им.

Всяка сутрин слънчогледите се събуждаха рано, окъпваха се в росата и обръщаха главите си на изток. Чакаха с нетърпение първите слънчеви лъчи. Още щом ги зърнеха, сърцата им се изпълваха с трепет. Слънцето постепенно се издигаше високо над земята, а те не откъсваха очите си от него. Наклонеше ли се на запад, продължаваха да му се радват и го следяха, докато се скрие зад хоризонта.

Всяка нощ слънчогледите копнееха да усетят топлата му милувка и още щом надникнеше иззад хълмовете, отново издигаха погледа си към него.

Така те изразяваха своята благодарност към огромния си сияещ приятел. Разбираха, че без него никога не биха могли да бъдат това, което са сега и непрекъснато му се покланяха:

– Благодарим ти, Слънчице! Ти си толкова щедро към нас!

– Какво ли щяхме да правим без твоята любов, без светлината и топлината, които всеки ден ни изпращаш? – чудеха се те, като му отдаваха почит.

– Ех, деца, толкова се гордея с вас! И съм щастлив, като ви гледам. Имате благодарни сърца, а това сгрява сърцето на всеки родител – радваше им се още повече Слънцето.

Слънчогледите знаеха какво е да си родител на стотици деца, затова сърцата им се изпълваха още повече с почит към този, който се грижи не само за тях, но и за цялата земя.

От жаркото слънце или от времето листата на слънчогледите постепенно започнаха да окапват. Стеблата им ставаха кафяви и сбръчкани, но те бяха щастливи. Някак вътрешно разбираха, че тяхната сила се предава на новите семена.

Те знаеха, че много от децата им ще бъдат отведени другаде и никога повече няма да срещнат слънцето. Въпреки това бяха спокойни, защото Онзи, Добрият Стопанин се беше погрижил за всичко.

Бяха уверени, че слънчевата сила е с тях, че именно тя ги прави толкова скъпоценни и нужни. И с всеки изминал ден те все повече остаряваха в размисъл за кръговрата на земния живот.

Таня Стоянова, Стара Загора