Приказката на старецът и звездата

Старецът:
-Колко е красива, таз наша България. Села и ниви са запазени. Но когато вечер, звездиците бели блеснат, тъмно става, и е есен.
Звездата:
-Сутрин орачите, сеячите, градинарите стават, подхващат лопати, лейки други тем подобни.
Градинар:
-Ех, де да можеше, зеленчуко, па да порастне, па жена ми да продаде. Па ша си почина, еееей така.
И легнал старият градинар под сливата, да поспи. Без да иска, изпуснал си капелата над жаркото слънце, и след малко тя, пламнала. На сутринта, цялата градина бе обрасла в изгорели трънаци, увехнали цвтя, черни зеленчуци и една от кафява, станала черна шапка. Посегнал градинарят да я вземе, ала тя в ръцете му се разпаднала. Полял цветятя с вода, те мигом се разчупили, докоснал доматите, те го изпръскали с червен горчив сок. Отмил лицето си, и тъжно заклюмал:
-Честно ли е да дам смешните си горчиви домати, за продан на пазара?
Излязла жена му да изпере дрехите. Като видяла що се е случило с градината, намръщила се, кръстосала ръце на гърба си, и продължила да пере със скимтящ глас.