Приказка за мечето

Това не беше какво да е мече, това беше наистина едно необикновено мече, което със сигурност не можеш да срещнеш всеки ден. Да не говорим дали изобщо можеш да го срещнеш на улицата и дали такива мечета съществуват някъде. Не е съвсем сигурно и това дали ако дори точно това прекрасно мече се появеше където и да е щеше да е същото мило, лакомо и любознателно мече с твърде много ум. Така е с мечетата. Истината е, че и аз не съм го срещала, пък и не съм чула някой да го е виждал напоследък. Има няколко версии за неговото постоянно пребиваване: или стои постоянно в хралупата си и хрупа лешници със сладко от боровинки, или излиза само в такова време и място, където и когато никога не би ти хрумнало да отидеш или пък се преобразява порядъчно. Не е сигурно дали не действа чрез някое все още непознато вълшебство или пък не използва пластичната хирургия. За едно мече във века на кибернетиката и транс-каквото ти хрумне е твърде вероятно да използва всякакви такива хитринки. Днешните мечета определено не са като едновремешните.

Противоположно на всички други мечета, моето мече може да общува с мишки, да не кажем, че те са му едни от най-добрите приятели. Всъщност това няма да е съвсем вярно, защото естествено най-добрите приятели на това мече са палачинките или поне тези, които с готовност му ги доставят. Това мече никога не отказва каквито и да е вкуснотии, та били те и напълно виртуални.

Подобно на доста други мечета и на едно друго наистина известно мече, и това по стечение на обстоятелствата се казва Едуард. Явно е някаква закономерна закономерност всички мечета да ги наричат точно така. Значи ако телефонът звънне и отсреща някой ви каже, че се казва Едуард, не се колебайте, знайте, че това без съмнение е едно мече. В този случай имате два варианта: ако обичате мечета, предложете му нещо сладко, а ако ли пък не – си пригответе една голяма желязна халка, примамете го някак си /най-вероятно пак с малко медец/ и после вече може да го развеждате по улиците и да го карате да танцува или пък да го продадете на пътуващ цирк или цигански табор, но тези вероятности като че ли вече са доста остарели, затова по-добре го превърнете в прекрасен зимен кожух.

Коефициентът мечешки ум при всяко мече е напълно различен, но всички мечета си приличат по едно и също нещо. Сещате ли се какво е то – да, всеки ще се сети дори и без да се замисля много много за това – естествено меда. Да, преди всичко друго те мислят за меда. Или казано направо, винаги мислят за мед. И всичко хубаво за тях се свързва с мед. Да, любовта им към меда и други медоподобни нещица е по-силна от всяка друга любов. Няма нищо по-магнетично и силно от едно пълно гърне с мед. Не, така е естествено с празните гърнета. Но, те пораждат понякога носталгия по вече преминалото, т.е. напълно и завинаги изяденото. понякога събуждат чувства на топло умиление и мили сънища.

В днешно време цели заводи и кой ли не работи за мечетата по света, да създават все повече и все по-вкусни лакомства за тях. А те най-невинно се облизват, като че ли това е просто някакъв съвсем обикновен мед, а не върха на новите технологии – дали и в меда не слагат силикон или поне някакъв набухвател. Но както се досещате, едва ли мечетата мислят за това, и всъщност не съм сигурна дали мечетата мислят изобщо докато ядат. Сигурно и вие познавате някое такова мече. Е, да – твърде възможно. Но едва ли познавате точно моето мече. Все още се чудя дали да ми завиждате или да не съжалявате за това.

Събуждане

Мечето се размърда. Почеса се с лапичката и се търколи по-навътре в леглото, което изшумоля приятно топло. Приготвянето на това прекрасно мечешко легло не беше никак лесно. За него мечето отделяше дълги часове, дори и дни. Но на него не му правеше толкова сериозно впечатление, че приготвянето на едно легло му вземаше почти половината лято и първата хапка есен. Става дума за зимното легло. А за пролетното и лятното легло ще говорим друг път, когато имаме време и когато небето е по-синьо и вятърът по-топъл. Сега пием чай и навън валят листа – жълти, топли като едри капки тополов мед. Иде ти да вземеш лъжицата и да ги уловиш преди да са се разтекли по тротоара.

Мм, да, не е никак приказно да пиеш чай с бисквитки, без нито една лъжичка кехлибарена сладост – да – това са едни от мислите на мечето преди събуждане. Но понеже този период е твърде дълъг за едно мече, така че е достатъчен да започна да разказвам нещо, да забравя че бях почнала и пак да се сетя.

Сега да бързам все пак да ви разкажа, преди то да се е събудило. Защото отвори ли веднъж истински очички, т. е. поглеждайки към рафтчето с бурканчетата мед, веднага ще започне да ме дърпа за плитките, за да му сваля поне един и няма да мога вече да си довърша приказката.

Засега обаче няма такава опасност, защото то се облиза насън и закри очи с лапичка. Много е лесно да отгатнеш какво сънува едно мече. То винаги сънува сладки и дълги сънища.

Та неговото зимно легло беше направено от бяла, добре изпрана царевична шума. Става дума за дюшека, естествено. Мечето трябваше всеки ден да отива до края на гората, където имаше една царевична нива или поне тая година я имаше. Догодина сигурно трябваше да я търси на друго място. Върху този проблем мечето мисли веднъж дълго – почти от единия край на гората до другия. Как така гората винаги си стоеше на едно място, а царевичната нива всяка година се появяваше на различни места. Но това беше твърде сложен въпрос за един мечешки ум и когато стигна там за където беше тръгнало, или поне си мислеше, че това е приблизителното място, веднага забрави за какво точно беше мислило.

Важното беше, че царевичната нива тая година се беше появила най-ненадейно в по-близкия край на гората. И мечето всеки ден ходеше до нивата, събличаше царевичните дрешки и после ходеше до потока да ги пере. Виждате, че това е доста дълга и трудна процедура. След което идваше сушенето на обедното слънце. Мечето опъваше един простор между две брезички и докато чакаше своето бъдещо легло да изсъхне, знаете какво правеше.

Винаги когато посядваше някъде, а това ставаше твърде често, то правеше две неща, но за негова най-голяма мъка никога не можеше да ги прави едновременно. Въпреки че почти всеки ден пробваше, ама все не се получаваше – или се омазваше до ушите с мед, или заспиваше преди да го е опитал. Лошото е, че и в двата случая медът се зяносваше, защото винаги довтасваха разни досадни насекоми и решаваха, че трябва да си направят непредвиден купон. Почваха да жужат ужасно и да кацат по разни места, които определено не са за кацане.

Веднъж на мечето му се присъни, че е станало законодател и е измислило специален закон и специален закон – “кацането забранено!" И то тоя закон си беше много хубав закон, само дето никой не го спазваше, никога. А за едно малко само мече е трудно да превъзпита цялата гора – та затова предпочете да остави нещата както са си и да вземе да подремне. Вече разбрахте, че мечешкият дюшек – наистина изискваше много, ама много мечешки усилия докато бъде стъкмен както си му е реда. След това идваше време за стъкмяване на юрганчето. Мечето се заемаше с неговата направа, именно след това, поради две много важни причини. Първо защото беше наистина умно мече и мислеше наистина правилно. То си казваше – ако първо направя юрганчето или възглавничката, а пък ако направя и двете и ги сложа в хралупата. И после почна да правя дюшечето, ще имам повече работа и по-малко време за сън и за мед, за сънене мед и за меден сън. С една дума ще имам по-малко сладост и повече работа, а това вече не е добре.

В този случай трябваше да вдига и да изнася навън първо юрганчето, после възглавничката – да напъхва дюшека – а това е наистина сложно нещо, защото винаги трябва да го наритва, за да го натъпка през вратата. Сещате се, че той е голям и хубав топъл дюшек, а вратата е кръгла и отворена. Но наритването определено е много полезно, защото по този начин дюшечето става по-пухкаво и оттам и по-приспивно. Ако не беше така и ако мечето не го беше установило, без съмнение щеше да се премести в хралупа с по-голяма и по-отворена врата. Но нашето мече е много практично и много умно и затова беше готово да наритва дюшечето толкоз много време, колкото иначе би му стигнало, за да изяде цяло пълно догоре гърне с мед, дори няколко такива, ако не мечтае много и не се зазяпва по прелитащите пъстрокрили пеперуди, не разговаря с врабците и не пъди досадните оси.

Ние с мечето си приличаме само по едно нещо, но въпреки това – това е много общо нещо – сетим ли се за мед и забравяме докъде сме стигнали, накъде сме тръгнали и дори това, което сме почнали да казваме. И затова трябва много често да се извиняваме. Добре, че в мечешкото училище, понякога когато са в добро настроение, големите мечки учат малките меченца на добри обноски, учат ги да произнасят правилно думи и дори цели изрази като – благодаря много за това гърне мед, та докъде бяхме стигнали по въпроса за меда, извинете, не предполагах, че и вие обичате медени топки – последното се казва в случай, че току-що сте изяли набързо, пред очите на всички присъстващи гости, пълната чиния – вече изпразнената чиния с медени топки.

Но не всички мечета са толкова учтиви, понеже повечето мечета се запиляват нанякъде да хапват мед, вместо да слушат безкрайните умувания на големите мечки. А в други случай пък големите мечки отиват при своите големи каци с мед и хич не им е до възпитанието на някакви си дребосъци, та били те и дребосъци от същия прекрасен мечешки вид.

Ох – много, много се извинявам, забравих – юрганчето. Бяхме стигнали до юрганчето. Мечето прави своето есенно юрганче, разбира се, от есенни листа. Това е и втората причина, че се заема с него след като направи дюшечето – листата започват да падат от дърветата в началото на есента. Не знам как точно разбират, че е дошло началото на есента, за да започнат да политат надолу към земята. Или пък всъщност е обратното – есента идва когато ги види, че започват да се гиздят прекалено много – тя е завистлива. Или поне в един момент толкова се ядосва, че разкъсва и разсъблича всички красиви дрешки на дърветата, потъпква цветята, изгонва птичките – тя е зла и лоша. Или поне така мисли мечето.

Затова то бърза да подбере най-хубавите, най-шарените и най-лъскавите листа паднали пред хралупата – нарежда ги на полянката плътно едно до друго, докато не се получи едно шарено, слънчево килимче. Разбира се, след това започва най-важната част – лепенето. То взема една четка за боядисване на сладки, взема едно пълно гърне с мед и голямото лепене и премляскване започва. Ред листа, ред мед, ред облизване, после пак ред листа, ред мед, ред облизване и после пак, и пак и пак, докато очите му не започват да залепват и да се унася в медена дрямка. И мечето се търкулва на юрганчето унесено в медени мечти и медени ухания.

Сами виждате, че изработката на юрганчето е по-приятна от тази на дюшечето и се досещате, че затова трае по-дълго. Тя би продължавала и вечно, ако питате него, но проблемът е че обикновено в един момент всички листа от голямото дърво слизат на земята, а небето се покрива с големи сиви облаци – приятели на смръщената и неприветлива есен, която винаги се разхожда наляво-надясно с ролки на главата и събира листа, за да си прави някакво специално червило.

Знаете, че няма нищо по-грозно и по-неприятно от сивите облаци. Бих казала, че дори няма нищо по-опасно, ако знаете че вашето медено юрганче е проснато безпомощно на полянката и вашата рунтава мечешка козина също подремва сладко до него. Тогава скачате и се събуждате още при първата студена, неприятна капка дъжд, и дори без да поглеждате към сивеещата кърпа над вас, хуквате да спасявате покъшнината си и самия себе си, разбира се.

Но е практически доста неразумно направата на юрганчето да продължи толкова дълго, чак до първата капка дъжд, защото тогава поема голям риск – да остане цяла зима, без възглавничка и без юрганче. Но хубавото е, че възглавничката така или иначе се прави бързо и лесно – просто трябва един ден по избор за предпочитане – за предпочитане денят да е дълъг и слънчев. Но сутрин никога не знаеш дали ще е точно такъв денят, който започва и мечето докато разбере дали е правилният ден за отиване до големия бор, той се изтъркулва и слънцето го близва по бузата. Близва го не само защото го обича, но и защото му се ще да хапне нещо сладичко преди лягане. В случай, че все пак мечето успее да улучи един ден – по-дълъг и по-топъл – ден, избран специално за ходене до големия бор. То отива и си откъсва най-крехките клончета – сещате се за какво. Ох, май и то се сети, защото се обърна към мен и потърка сънените си очи. Край. То погледна право към лавицата с меда.