Не ме е страх от кучетата

Имало едно време едно момиченце на име Неда. Тя живеела в един столичен квартал и била много умна и добра. Учела във втори клас в близкото до дома й училище. Всяка сутрин след като се измие и закуси, тя целувала майка си и поемала натам. Неда имала скрит страх, за който още никой не знаел – бездомните кучета. Те били навсякъде и обикновено сутрин били най-озлобени. Събирали се в края на улицата, зад ъгъла и лаели по минувачите. Лошото било, че пътят й за училището минавал точно оттам. И нямало как да го заобиколи.

Днес Неда, докато вървеше натам, чувстваше как страхът я изпълва с всяка следваща стъпка. Друг път все забавяше ход с надеждата, че някой минувач ще я настигне и ще може да премине през мястото с него. Не знам защо толкова много се страхуваше от бездомните кучета. Те никога не я бяха ухапвали. Сигурно, защото лаеха много страшно. Сега сякаш всички минувачи бяха потънали вдън земя. Неда продължи да забявя крачка, докато накрая спря на сигурно разстояние от тях. Още никой не се появяваше. Какво да прави? Колко пъти е минавала с притаен дъх и се е молела да не я закачат. След още няколко минути безполезно чакане, тя започна да се ядосва незнайно на кого. “Защо все така ми се случва – мислише си тя наум – с какво съм го заслужила?”

И неочаквано чу мек и топъл глас зад гърба си:
- Защото вече е време да се убедиш, че няма от какво да се страхуваш. За тази цел ще минеш край кучетата сама.
- Как така? Кой говори? – стресна се Неда, защото не виждаше никой около себе си.
- Погледни надолу – чу тя мекия и приятен глас.
Неда погледна надолу и какво да види. Пред нея стоеше малко същество с малка златиста пръчица. Точно като фея от приказките.
- Коя си ти? – ахна Неда.
- Не виждаш ли, аз съм малката фея, която помага на хората.
- Но...но феи не съществуват.
- Съществуват и още как. Ти какво не вярваш ли на очите си? – малко обидено прозвуча феята.
- Ами да си кажа честно никой от приятелите ми не е виждал фея, въобще никой когото познавам. Пък и аз си мислех, че феи има само в приказките.
- В приказките има колкото лъжа, толкова и истина, така че внимавай. А иначе никой около теб не е виждал фея, защото феите си избират пред кого да се покажат.
- Иха, и ти си избра мен, ама защо? – поласкана отвърна Неда.
- Ами защото те е страх от кучетата и реших, че трябва да ти помогна – отвърнала кратко феята – но хайде стига учтивости, че времето лети. Да се хващаме на работа.
Тя политна бавно и плавно нагоре, като се приближи до очите на Неда. Замахна с пръчицата си и изведнъж нещо проблесна в очите на момичето.
- А сега можеш да минеш през кучетата, без да се страхуваш. Нищо няма да ти се случи.
- Но... – започна Неда и внезапно спря – добре де, ще го направя.
И закрачи към ъгъла. Оттам се чуваше глъч. Като се приближи тя започна да дочува разговор:
- Идва. Подушвам миризмата на човек, леле! Много ме е страх. Може да ме удари с камък. Да ми счупи главата. Ау-ау! vНеда слушаше с притаен дъх и учудване.
- Трябва да я уплашим, да я изгоним.
- Стой, ами ако ни погне, загубени сме.
- Ще хване някой от нас и после не ми се мисли какво ни чака.
Гласовете идваха иззад ъгъла. Кой ли говореше там? В следващия момент обаче Неда се сети за думите на феята, че нищо няма да й се случи и вече по-смело закрачи към ъгъла.
Зави и какво да види. Цяла сурия кучета й се зъбеха в лицето. Кошмар!
-Давайте, братя, да я уплашим преди да ни е сторила зло.
Странно. Гласовете идваха от кучетата. Тия кучета можеха да говорят. Неда разтърси глава да не би да й се е сторило. Но не! Точно оттам идваха гласовете. А може би е полудяла от страх...Страх ли? Та всъщност кучетата ги беше страх. Невероятно. Канеха се да я сплашат, защото ги бе страх, че тя може да им стори зло. Чудо! Неда винаги си бе мислила, че те я лаят от чиста злоба. А то било от страх!
- Ха-ха-ха... – разсмя се момичето, забравило за чудатостите, които й се случват – а аз си мислех, че сте страшни.
- Хей, ей сега ще те схрускаме – изджафка едно от кучетата.
- Да бе, въобще не можете да ме уплашите вече. Чух какво си говорите. Страх ви е от мен, макар да няма за какво. Знаете ли, аз не искам да ви сторя зло. Просто минавам оттук – това е.
Кучетата се спогледаха мълчаливо и после едно по едно се приближиха към Неда да я подушат. Това е кучешкият поздрав. Неда ги погали и им се усмихна лукаво.
- Значи това било – когато се страхувате, не бягате като нас хората, а започвате да лаете. Ама че работа - каза поразвеселена тя.
- Е, хайде да не се обиждаме. Има кучета и кучета. Не всички са като нас. Има кучета, които лаят, за да пазят стопанина си, други пък за да си слушат гласа, трети от радост. Самите ние лаем заради различни неща.
- Но мисля, че и при хората е така – обади се дълбокомъдрено друго куче – като се уплашат може да избягат, но може и да се разлаят.
- Да, съгласен съм – отбеляза третото куче – някои от тях изглеждат горди и уверени, но това е защото са глупави и не знаят как по друг начин да прикрият глупостта си.
- Стига толкова, ще отегчите единствения ни слушател – сряза ги третото куче.
- Е, какво да се прави, това е то уличния живот, като няма какво да правим, философстваме – каза примерено петото куче.
До този момент Неда само слушаше удивлено и чак сега реши да проговори.
- Повече няма да се страхувам от вас и вие не се страхувайте от мен. Ако искате можем даже да станем приятели.
- Ами да, добре, страхотно! Ще има на кого да развиваме теории – развъртяха опашки около Неда кучетата.
- А пък аз няма да скучая по пътя за училище – усмихна им се на свой ред тя и поблагодари наум на феята, която й бе помогнала да разбере езика на кучетата. Тогава отново нещо просветна. Кучетата спряха да говорят и пак само лаеха, макар и вече да се умилкваха около Неда. Тя се позачуди – дали цялата тая история не й се бе привидяла и причула. Или наистина бе истина? Този път феята не се появи да отговори на въпроса й. Но какво значение имаше. Важното беше, че вече нямаше да се страхува от бездомните кучета. Разбра защо лаят. Неда сви зад ъгъла, а след нея вървеше цялата сурия кучета които я изпратиха чак до училище.