Прекрасният ден на Рамона

– Аз не съм напаст! – изкрещя Рамона Куимби.
– Ами тогава престани да се държиш като такава! – отвърна по-голямата й сестра.
Бийзъс, чието истинско име бе Беатрис, стоеше точно до прозореца и чакаше приятелката си Мери Джейн, за да отидат заедно на училище.
– Не се държа като напаст, ами танцувам и пея! – обясни Рамона, която тъкмо се бе научила да подскача от крак на крак.
Рамона изобщо не смяташе, че е напаст. Без значение какво казваха другите, тя никога, дори и за секунда, не допускаше, че е напаст. Всички, които я наричаха така, бяха по-големи от нея, затова предпочиташе да мисли, че те просто не са напълно справедливи. Рамона продължи да подскача и да си пее:
– Това е един прекрасен ден, прекрасен ден, прекрасен ден! – повтаряше тя, чувствайки се пораснала, облечена в рокля вместо в дрехи за игра.
И за Рамона денят бе наистина прекрасен, най-прекрасният в целия й живот. Тя нямаше повече да стои върху триколката си и да наблюдава как Бийзъс, Хенри Хъгинс, а и останалите момчета и момичета от квартала отиват на училище. Днес Рамона също отиваше там! Днес щеше да се научи да чете, да пише и да прави всички онези неща, които биха й помогнали да настигне Бийзъс.
– Хайде, мамо! – настояваше Рамона, прекъсвайки само за секунда пеенето и подскачането. – Не искаме да закъснеем за училище, нали?
– Недей да ме тормозиш, Рамона – каза мисис Куимби. – Ще те заведа след малко.
– Не те тормозя! – възрази Рамона, която изобщо нямаше за цел да е досадна. Тя просто не беше флегматична като възрастните и повече наистина не можеше да чака. Животът бе така интересен, че непременно трябваше да узнае какво се случва нататък. Тогава Мери Джейн пристигна.
– Мисис Куимби, проблем ли ще е, ако аз и Бийзъс заведем Рамона до училището? – попита тя.
– Не! – извика Рамона незабавно.
Мери Джейн беше от онези момичета, които винаги искаха да се преструват на майки, а за съжаление ролята на бебето бе отредена на Рамона. Само че не и днес, никой нямаше да се държи с нея като с бебе на първия й учебен ден!
– Защо не? – мисис Куимби погледна Рамона:
– Можеш да идеш до училището с Бийзъс и Мери Джейн, като едно голямо момиче.
– Не, не мога! – Рамона не се заблуди нито за миг.
Мери Джейн щеше да говори с онзи глупав глас както всеки път, когато се правеше на майка, щеше да я държи за ръка и да й помага при пресичането, и всички щяха да решат, че Рамона наистина е бебе.
– Моля те, Рамона! – опита се да я убеди сестра й. – Ще бъде толкова забавно да те заведем и да те представим на учителката на предучилищния клас.
– Не! – каза Рамона и тропна с крак.
За Бийзъс и Мери Джейн можеше и да е забавно, но не и за нея. Никой, освен истински пораснал човек, нямаше да я придружава до училище! Ако се налагаше, щеше дори да вдигне огромна врява, а когато Рамона вдигаше огромна врява, обикновено получаваше каквото иска. Огромната врява е нещо задължително, ако си най-малкото момиче в семейството и най-младият жител на квартала.
– Добре, Рамона – съгласи се мисис Куимби. – Само недей да вдигаш врява! Щом не искаш, не е задължително да ходиш с момичетата. Аз ще те заведа.
– Побързай, мамо! – каза Рамона щастливо, докато гледаше как Бийзъс и Мери Джейн излизат навън. Последва ги и тогава най-голямото разочарование се случи – видя майката на един от своите приятели. Мисис Кемп приближаваше към къщата заедно със сина си Хауи и малката му сестра Уила Джийн, която бе в детска количка.
– Побързай, мамо! – настоя Рамона, понеже хич не държеше да върви заедно със семейство Кемп. Майка й и мисис Кемп обаче бяха приятелки и от Хауи и Рамона се очакваше да идат на училище заедно. – Ехо, здравейте! – провикна се мисис Кемп и майката на Рамона се спря да изчака. Хауи зяпаше втренчено Рамона. На него му се искаше да ходят на училище заедно точно толкова, колкото и на нея. Рамона също се вторачи в него. Той беше едър и имаше къдрава руса коса, за която майка му често обичаше да казва: „Какво разхищение на къдрици върху главата на момче!“. Крачолите на новите му дънки бяха подвити, а нагоре носеше току-що изгладена риза с дълги ръкави. Никак не изглеждаше развълнуван от започването на училище. „Там е проблемът на Хауи – помисли си Рамона. – Той никога за нищо не се вълнува.“
В този момент сестра му Уила Джийн, която пък беше с напълно права коса, небрежно избълва от устата си няколко мокри трохи от сухар и изпадна в луд кикот.
– Днес малкото ми момиченце ме напуска! – отбеляза мисис Куимби с усмивка, вървейки с останалите по улица „Кликитат“ към училище „Гленууд“. Рамона, която по принцип обичаше да е малкото момиченце на мама, този път никак не се зарадва, че я наричат така, особено пред Хауи.
– Растат толкова бързо! – заключи мисис Кемп.
Рамона не можеше да разбере защо възрастните постоянно повтаряха колко бързо растели децата! За нея порастването бе най-бавното нещо на света, по-бавно дори и от идването на Коледа! Трябваше да минат години само за да дочака началото на предучилищната година, а ето че последният половин час й се струваше по-дълъг от всичко! Щом стигнаха до пресечката на училището, Рамона с радост забеляза, че Хенри Хъгинс – един от приятелите на Бийзъс, е отговорен за пресичащите деца на този ъгъл. След като Хенри ги преведе през улицата, Рамона се втурна към дървената постройка със собствена детска площадка, в която се помещаваше училището. Майки и деца вече влизаха през вратата. Някои от малчуганите изглеждаха притеснени, а едно момиче даже плачеше.
– Закъсняваме! – измрънка Рамона. – Побързай!

Откъс от книгата „Рамона Белята“ на Бевърли Клиъри.