Луна – глава първа

„Напоследък между родителите ми има много разногласия. Непрекъснато се карат и ме е страх да не се разделят. Лошото е, че семейството ни е голямо и ще бъде огромен проблем за всички ни. Започнаха да спорят за съвсем дребно нещо, а сега дори си налитат на бой. Не ми се иска да съм тук, при положение, че тази караница продължава.“
Това писмо бе адресирано до приятелката ми Вероника, която живееше в Мюнхен. След няколко дни получих отговора, на който се бях надявала.

„Не бих искала да съм на твое място. За другиден има полет от три часа следобед. Стягай си багажа и идвай. Малина и аз ще те посрещнем.“ Зарадвах се на писмото й. Знаех, че винаги мога да разчитам на Вероника, както и на по-големите й брат и сестра – Малина и Тобиас. Започнах да си събирам багажа. Смятах да остана две седмици, според мен беше достатъчно дълъг период за изглаждане на отношенията на нашите. Уведомих сестра ми Лина, че заминавам, а тя поиска да дойде с мен. Другата ми сестра Дора само кимна в знак на съгласие, тихо ме попита „Заради мама и татко ли?“ и аз утвърдително й се усмихнах.
Значи и другите го разбираха, но едва ли малката Алис или пък Бети съзнаваха сериозността на проблема. Забравих да ви се представя. Казвам се Виктория и живея в Берлин. Семейството ни е доста голямо, състои се от майка ни – Реми, баща ни – Теодор. Имам седем сестри – Лина, Дора, Алис, Бети, София, Селена и Сия и трима братя – Джордж, Стефан и Сет.

Живеем в къща в центъра на столицата. Имаме много приятели, но моя най-добра приятелка завинаги ще си остане Вероника. Дори и в Мюнхен, ние пак намираме време една за друга. Пишем си редовно, говорим по телефона, пък и аз й ходя на гости от време навреме. Реших да съобщя новината за заминаването си на вечеря. Когато семейството ни се събра на масата, аз рекох:
– Вероника ме покани у тях.
Мама се обърна към мен и ме изгледа строго, а татко попита:
– Заради нас ли?
Аз ги погледнах колебливо. Какво можех да кажа? Нима можеше да се изправя очи в очи с родителите си и да им съобщя, че заради техните разправии искам да замина за Мюнхен. Биха ми се обидили или почувствали неудобно.
– Вероника ме покани! – повторих аз. – Писа да си стягам нещата, имало полет в три часа, другиден.
– А ти писа ли й нещо преди това? – настойчиво ме попита татко.
– Всъщност да. – рекох аз, малко неуверено.
– Исках да се видим, отдавна не сме се чували или виждали.
– Добре. – кимна татко.
Щом чу разрешението на татко, мама се изправи от стола си и заяви:
– Никъде няма да ходиш без моето позволение!
– Ще отиде, Реми! Няма причина да не замине!
– Ти не се намесвай, Теодор, омръзна ми от поведението ти!
– Момичето има право да се позабавлява при приятелката си!
– Не си ти този, който ще реши!
– Аз съм й родител!
– Аз също!
– Престанете! – викна Алис.
– Довиждане! – рекох аз и станах от масата.
Прегърнах сестрите и братята си и се отправих към стаята си. Грабнах куфара и емпетройката си и излязох навън. Времето беше топло, но валеше. Намъкнах дъждобрана си и извадих телефона си. Набрах кода за Мюнхен и се свързах с Рони.
– Вероника, трябва да замина още днес. Обстоятелствата не се стекоха според плана.
Но за жалост това бе телефонният секретар:
– Моля оставете съобщение след сигнала! Телефонът на абоната е изключен или извън обхват. – уведоми ме секретарката с провлачен глас.
Много се ядосах.
Къде беше сега Вероника? Ами ако беше заминала някъде без да ме предупреди. Хубаво, ще й направя изненада. Ще се лутам към летището в дъждовно време.
Хванах такси от „Фридрихщрасе“ и слязох на „Лезещрасе“. Пресякох две кръстовища и се озовах пред масивната сграда на летището. Беше ми познато, затова веднага се отправих към касите, за да взема билет. Колко пари имах? Проверих в малкото си изящно портмоне и намерих една петдесетачка. Щяха да ми стигнат за отиване, пък за връщането Вероника сигурно щеше да ми помогне. Цената беше двайсет и пет евро за еднопосочен билет. Идеално! Купих и тръгнах към самолета. Намерих мястото си и седнах. Загледах се в мрачното небе. Замислих се за проблемите на родителите ми и се зарадвах, че скоро ще бъда в любимия си град при приятелката си. След малко заспах. Сънувах, че печеля награда за най-добра гимнастичка. Това пък откъде ми дойде. От малка бях много гъвкава, но никога не съм тренирала гимнастика.

По едно време долових, че някой ме вика по име:
– Вики, Вики! Чуваш ли ме? Отворих очи.
До мен бе седнал Джон, един от класа ми.
– Ти пък какво правиш тук? – ококорих се аз.
– Нашите не се разбират, отивам при една приятелка в Мюнхен.
Какво? И той ли? Никой ли няма свестни родители?
– А ти? – той ме гледаше учудено.
– Същата история. Направо напуснах, ужасно е, карат се за най-малкото нещо. Отивам в Мюнхен при най-добрата си приятелка. Можем да се виждаме там.
– Ясно. – кимна Джон.
– Добре. – усмихнах му се учтиво и пак се пробвах да набера номера на Вероника.
– Защо не вдигаш? – промърморих аз.
– Аз също не мога да се свържа с приятелката си. Цял ден! – поклати ядосано глава съученикът ми.
– Познато чувство! – рекох аз.
– Ама че съм кокошка! – възкликнах и той подскочи.
– Какво има?
– В самолета няма покритие. Не бях се сетила за това!
– Успокой се! – каза Джон.
Отворих „На вратата се позвъни“ от Рекс Стаут и зачетох. Книгата бе толкова интересна, че си пожелах някой ден да стана велика писателка, като този автор. Четох и четох. По едно време погледнах през прозореца и видях тази така позната до болка гледка! Прекрасният слънчев Мюнхен сякаш приканваше всички живи същества да се съберат там и да му се любуват. Щом видях отново прелестната картина, в миг лошото ми настроение се изпари и аз се изпълних със слънчеви мисли. Хванах ръката на Джон и му казах, че това е най-прекрасният град на света! Той ме пусна и рече, че предпочитал Рим, но по блясъка в очите му разбрах, че не би изпуснал една обиколка из Мюнхен.
– Как се казва приятелката ти? – попитах аз, колкото да поддържам разговора. Но като го погледнах, установих, че е заспал. Усмихнах се и потънах във приказния разказ на Рекс Стаут за прочутия детектив Ниро Улф, който благодарение на своя здрав разсъдък и ум и помощникът си Арчи Гудуин винаги разкрива убийствата.

– Молим пътниците да развържат предпазните си колани и да напуснат самолета! – уведоми ни гласът на стюардесата.
– Хей, Джон, ставай! – повиках го аз.
Той стреснато се събуди и попита:
– Пристигнахме ли?
– Да, слизаме.
Ние се наредихме на опашката за слизане по стълбата, прикачена към самолета. Стори ми се, че Вероника е долу, но бързо отхвърлих тази мисъл. Нямаше как да знае, че съм дошла ден преди уговореното. Но кое е това момиче? Ето, вече за втори път я виждам! Тя е. Слизам долу и се втурвам към нея. Тя ме гледа неразбиращо.
– Вики! – крещи изненадано. – Как успя да дойдеш толкова рано?
– Здравей! Звънях ти няколко пъти, но не ми вдигна, накрая купих билети и пристигнах. Не се ли радваш?
– Разбира се, че се радвам! Но се изненадах!
В този миг Рони се обърна и извика зарадвано.
– Джон! Джон ли? Сънувам ли?
Джон отиваше при Вероника, аз също. Те откъде се познаваха?
– Рони, липсваше ми! – рече лигаво съученикът ми.
– Ти на мен също! – провлачено каза и приятелката ми.
Идеше ми да потъна в земята. Какво ставаше тук? По дяволите, някой да ми обясни какво става!!! – Опа, май го казах на глас.
– О, Вики, забравих да ти спомена! Това е Джон, един мой приятел, бях го поканила да дойде днес. Вики! Джон току-що ме бе забелязал. И двамата ли отиваме при Рони? Явно сега Вероника си бе глътнала езика. Гледаше ни учудено и не смееше да каже нищо.
– Откъде се познавате? – заекващо попита приятелката ми.
– Заедно сме от първи клас – каза Джон така, все едно всеки би трябвало да знае.
– Аха. – Май вече бе започнала да схваща – Да отиваме все пак у нас.
– Стана ми хладно! – тя потрепери.
– Къде е Малина? – запитах я.
– Чака ни в колата.
Паркирахме на „Гросещрасе“. Тръгнахме към улицата, а аз извадих емпетриплейъра си, за да послушам музика. Щом видя, че включвам устройството, Вероника се обърна към Джон и му зашепна нещо. Мислеше си, че не я чувам, но аз спрях на пауза песента, която слушах и се опитах да ги подслушвам. „Много съжалявам, не знаех, че ще се изтипоса тук толкова рано.“ С тъга в гласа каза „най-добрата“ ми приятелка.
– Ти ли я покани? – запита тъпият ми съученик.
– Не, тя ми писа, че отношенията в семейството й са напрегнати и аз нямаше що да правя – я поканих.
– След като покани мен?
– Да – кимна тя.
– Добре. Ами хубаво си прекарваме! – рече приятелката ми, защото бяхме стигнали до колата и аз свалих слушалките.
Голяма приятелка, няма що! Предателка! Не съм я молила да ходя у тях, тя ми предложи. Исках да й кажа, че ще се качвам на самолета обратно, след като съм й се „изтипосала“ така, но реших да разигравам представлението си. Не съм чула нищо. Държах се малко хладно с нея и с приятелчето й, но не умишлено. Просто още й бях сърдита заради онези й думи. Влязохме в колата.

– Здравей, Малина! – поздравих петнайсетгодишната сестра на Вероника.
– Вики! – усмихна ми се тя. – Как си?
– Добре, благодаря. – учтиво кимнах аз.
– Джон, здрасти!
– Какво правиш, Малина? – от любезност я попита съученикът ми и я прегърна така силно, сякаш бяха първи приятели.
През цялото време тримата си говореха за курса по шофиране, който Малина изкарала, явно беше доста горда с отличния си успех, но аз не ги слушах, мислех си как най-добрата ми приятелка ме предава. Нямаше да си мисля нищо, ако просто се бе смутила от познаването ни с Джон, но тя говори с него как съм се „изтипосала“. Нека се държи така! Ще си отмъстя!

– Стигнахме! – извика по едно време Малина. – Слизайте!
Ние излязохме. Пред нас се разкри къщата на Вероника с прелестната й зелена морава отпред.
– Прекрасно е! – възкликна Джон.
Тя ни настани по стаите и каза, че можем да излезем навън след около два часа, щяла да ни чака пред къщата. Аз се метнах в леглото и отворих лаптопа си. Влязох в пощата си и написах на най-голямата ми сестра Селена: „Сели, пристигнах в Мюнхен. В самолета се видях с Джон от класа ми. Оказа се, че Вероника е поканила и него. После двамата си говориха, че съм се била изтипосала там без покана. Какво да направя? Да се правя, че не знам или да се върна? Пиши ми, моля те!“
Явно Селена бе на компютъра, защото отговорът пристигна след около пет минути: „Вики, разбирам колебанието ти. Както решиш, аз бих останала, за да разбера повече. Може би Вероника се е правила на интересна, когато е казала това. Но ти прецени. Тук е ужасно! Мама и татко се замерят с чиниите от леля Лизбет, а Лина и Дора се опитват да спасят порцелана. Пиши, ако има нещо ново! Обичам те! Сели“

Добре. Значи щях да остана. Разопаковах дрехите си и почуках на съседната стая, в която беше Джон.
– Влизай! – чу се отвътре и аз нахълтах.
– Откъде я познаваш? – попитах го аз.
– Коя? – той се правеше на ударен.
Аз така го изгледах, че той веднага „се сети“ и рече:
– Всъщност ние сме братовчеди. Родителите ми непрекъснато се карат и ми втръсна. Тя ме покани. – Вчера чух, че Рони не ме иска. Така ли е?
– Нямам представа. – неуверено започна той.
Вдигнах вежди и го дарих със свиреп поглед:
– Добре де. Предполагам, че е така. Ти ми каза, че ти е най-добра приятелка, нали?
– Да, поне беше. – отвърнах аз. – Сега разбирам, че не е искала да дойда. Не, просто исках да пристигнеш утре! – каза някой.
И двамата се обърнахме и видяхме, че Вероника подслушва на вратата, като ни видя се изчерви и възкликна:
– Съжалявам, Вики! Това трябваше да е изненада за рождения ти ден!
Рожден ден ли? О, да, вярно, утре имах рожден ден! Бях забравила! Просто партито не е съвсем готово, трябваха ни сладкиши, смятахме да ги вземем утре и да те посрещнем на летището. Но не се получи – тя се разплака.
– Няма проблем! – усмихнах й се аз й я прегърнах. – Още може да празнуваме, нали?
Слязохме долу, където преди една-две години баща й държеше една дискотека. Пуснахме готини парчета и цяла вечер танцувахме.
– Вижте Луната! – прошепна замечтано Вероника.
– Прекрасна е! – казах аз.
– Великолепна! – замечта се и Джон.