Изненадите на малкия Никола

Изненадите на малкият Никола

– Мамо, може ли да поканя приятелчетата от училище  утре следобед да си играем вкъщи? –  попитах аз.
– Не – отговори ми мама. – Последния път, когато приятелчетата ти идваха, трябваше после да сменяме две стъкла на прозореца на хола и се наложи да пребоядисаме стаята ти.
Никак не бях доволен. Така де, какво сега, ама ха, адски се забавляваме с приятелчетата, като дойдат да си играем вкъщи, а аз все нямам право да ги каня. Все така става – като искам да е весело, ми забраняват. Тогава аз казах:
– Ако не може да си поканя приятелчетата, ще спра да дишам.
Този номер  го използвам понякога, като искам  нещо, ама не върви толкова, както  като бях по-малък. После дойде  татко и каза:
– Никола! Какви са тези изпълнения?
Аз почнах пак да дишам и казах, че ако не ми дадат да поканя приятелчетата, ще се махна от къщи и ще съжаляват много за мен.
– Чудесно –  отвърна татко. – Николà, можеш  да поканиш приятелите си, но те предупреждавам: дори най-дребното нещо да счупят вкъщи, ще те накажем. Ако пък всичко мине добре, ще те водя да ядем сладолед. Съгласен ли си?
– Шоколадов  и ягодов ли? – попитах аз.
– Да – отговори татко.
– Тогава съм  съгласен – извиках аз.
Мама не беше много доволна, но татко й каза, че съм голямо момче и мога да поемам отговорност. Мама пък рече, че добре, здраве да е, тя е предупредила татко, а аз целунах и татко, и мама, понеже са готини.

Всички приятелчета  дойдоха. Те винаги приемат, щом някой  ги покани, освен ако татковците и майките им им забранят, ама  това не се случва често, понеже татковците и майките са доволни, когато приятелчетата са канени другаде. Пристигнаха Алсест, Жофроа, Рюфюс, Йод, Мексан, Клотер и Жоашен, всичките приятелчета от училище, щеше да е  страхотна веселба.
– Ще играем в  градината – казах им аз. – Не бива да влизаме вкъщи, защото, ако влезете вкъщи, ще счупите разни неща.
И им обясних  за номера с шоколадовия и ягодовия сладолед.
– Добре –  рече Жофроа, – да играем на криеница, в твоята градина нали има дърво.
– Не може –  казах аз, – дървото е в тревата, а татко няма да бъде доволен, ако му стъпчем тревата. Трябва да играем по алеите.
– Ама има  само една алея – обади се Рюфюс, – пък и не е широка, на какво  да играем по алеята?
– Ами с топка, ще се посвием – предложи Мексан.
– А, не! – рекох аз. – Знам как става: почнем ли с топката, ще се направим на тарикати и дрън! Ще счупим някое стъкло, после ще ме накажат и край с шоколадовия и ягодовия сладолед!

Всички се чудехме  какво да правим и аз казах накрая:
– Ами да играем на влак! Ще застанем един зад друг, първият ще бъде локомотив, ту-туу! А остналите – вагони.
– А как ще завиваме? – попита Жоашен. – Алеята не е достатъчно широка.
– Няма да завиваме – обясних аз. – Щом стигнем  до края на алеята, последният става локомотив и тръгваме в обратната посока.
На приятелчетата  не им се хареса много моята игра, обаче в края на краищата те са у  нас, като не щат, да си вървят у тях, ама ха! Откъм къщата аз станах локомотив, за да не би да изпотъпчем цветята. Викахме  „пух, пух, пух“, обаче след три пътувания приятелчетата вече не искаха да играят. То и не беше особено забавно де. Пак човек ако е локомотив, как да е, ама като е вагон, е малко досадно.
– Да играем на топчета? – предложи Йод. – С топчетата  нищо не можем да счупим.
Това наистина беше добро хрумване и веднага започнахме играта, всички носехме топчета по джобовете си, топчетата на Алсест бяха омазани с масло заради филиите. Всичко беше наред, само дето за малко не се сбих с Жофроа, който седна в тревата, когато приятелчетата казаха, че искат да влязат вкъщи.
– Не – рекох  аз. – Ще играем в градината.
– Не искаме вече да играем в градината – каза Мексан, – искаме да влезем в къщата ти!
– Няма за какво  – отговорих аз, – тука ще стоим!
После мама отвори вратата и извика:
– Деца, ама  вие луди ли сте, та стоите навън в тоя проливен дъжд? Влизайте! Бързо!
Влязохме вкъщи  и мама каза:
– Никола, иди с приятелите си в твоята стая и не забравяй какво каза татко!
И ние се качихме  в моята стая.
– А сега на какво ще играем? – попита Клотер.
– Имам книги, ще четем – отговорих аз.
– Абе ти да не си луд? – попита Жофроа.
– Не, господинчо – отвърнах аз, – обаче ако  играем на нещо, за мен със сигурност  няма да има шоколадов и ягодов сладолед!
– Почваш да прекаляваш с тоя твой шоколадов и ягодов сладолед! – извика Йод.
– Я, я! – каза Алсест, отхапвайки от филията си, след като махна залепналото за нея топче. – Чакай малко! С шоколадовия и ягодовия сладолед няма майтап. Никола е прав да внимава.
– А ти не може ли да внимаваш, а? – извиках аз. –  Ръсиш трохи по килима! Мама ще се ядоса!
– Стана тя –  извика Алсест, – втасахме я! Щом  си изям филията, ще ти ударя един тупаник!
– Тъй ами! –  каза Йод.
– Ти пък къде се бъркаш? – попитах аз Йод.
– Тъй ами! –  каза Жофроа.
Аз пък веднага  видях накъде отиват нещата: щяхме  да си удряме шамари, филията на Алсест щеше да падне върху килима откъм намазаната страна, после някой щеше да хвърли нещо и да счупи стъкло или да изплеска стената, мама щеше да дойде тичешком и нямаше да получа никакъв шоколадов и ягодов сладолед.
– Момчета –  рекох аз, – бъдете готини. Ако не направите бели, всеки път, като имам парички и си купя шоколадче след училище, ще го деля с всички.
И понеже всички са щури приятелчета, съгласиха се. Седяхме си на пода и гледахме картинките в книгите, и тогава Мексан извика:
– Еха! Вече не вали! Можем да си ходим!
Тогава всички станаха и извикаха:
– Всичко хубаво, Никола!
Аз пък ги изпратих до вратата и ги наблюдавах дали вървят по алеята, докато излизат. Всичко обаче мина добре, не изпотъпкаха нищо и бях много доволен.Бях толкова доволен, че хукнах към кухнята да кажа на мама, че приятелчетата ми са си отишли. Само дето не бях затворил входната врата, стана течение между нея и вратата на кухнята, която се затвори рязко. Дрън! И стъклото на вратата на кухнята се счупи.

Мама каза на татко:
– Скъпи, не забравяй, обеща  ми днес да боядисаш кухнята.
– Еха! – рекох аз. –  Аз ще помагам!
Татко не изглеждаше толкова  доволен. Погледна мама, погледна и  мен и каза:
– Тъкмо мислех да заведа Никола на кино този следобед, дават каубойски филм и няколко анимационни филмчета.
Аз заявих, че предпочитам да боядисвам кухнята, а мама ме целуна и рече, че съм нейното сладкишче. Татко беше адски горд с мен. Каза ми:
– Браво! Това ще го запомня, Никола.
Татко слезе  в мазето да вземе боята, четките и валячето, дето се нарича мече, и донесе всичко в кухнята, където ние с мама го чакахме.
– Сетих се за нещо – рече татко. – Нямаме стълба. Много неприятно. През седмицата  ще трябва да купя една. Така идната неделя ще мога да боядисам прословутата кухня.
– Няма страшно  – обадих се аз, – ще отида до господин Бледюр да ни услужи с неговата.
Мама пак  ме целуна, а татко взе да отваря кутиите с боя, като си говореше сума ти неща, които не разбрах, понеже татко  си ги говореше съвсем тихо.
Господин Бледюр е нашият съсед. Много е приятен и обича да се закача с татко, двамата добре се забавляват, макар да се преструват, че се карат – така веднъж цяла зима не си говориха. Звъннах на вратата на господин Бледюр, а той отвори и каза:
– Ама това е  Никола. Къде към нас, младежо?
– Идвам да ми услужите с вашата стълба за татко – обясних аз.
– Ще кажеш на баща си – заяви господин Бледюр, – като му трябва стълба, да си купи.
Аз му обясних, че и татко това иска, обаче мама настоява кухнята ни да бъде боядисана днес. Господин Бледюр се разкикоти и рече:
– Добро момченце си ти, Никола. Иди да кажеш на татко си, че веднага ще му донеса стълбата.
Страхотен е  господин Бледюр!
Като казах  на татко, че господин Бледюр пристига със стълбата, той ме изгледа с такива едни очи, дето не мърдаха, а после взе да разбърква боята в кутиите много бързо, дори си изпръска панталона, обаче това е старият раиран панталон с дупките и не е страшно.
– Ето ме, ето  ме – обади се господин Бледюр, докато влизаше със стълбата, – сега ще можеш днес да свършиш работата, която навярно щеше да отложиш за друг път, ако мен ме нямаше!
– Не съм и  очаквал друго от теб, Бледюр –  каза татко.
Адски ми се искаше да се покатеря на стълбата и попитах татко дали може да му помогна, но татко ми каза да мирувам, после щял да види – и почна да се качва по стълбата.
Като се озова  горе на стълбата, татко се обърна и  изгледа господин Бледюр, който беше седнал на една табуретка.
– Благодаря, довиждане, Бледюр – рече татко.
– Няма за какво, а и ще остана – каза господин Бледюр. – Искам да се порадвам на стълбата си, която никога не е била толкова забавна както днес.
На мен не ми стана ясно кое й е забавното на стълбата. Татко започна да маже тавана с мечето и по лицето му капеше боя. На господин Бледюр май му беше много весело, а аз все така не разбирах защо да е смешна стълбата му. Татко явно също се чудеше, защото спря да боядисва и попита:
– Какво се хилиш  тъпо, Бледюр?
– Виж се в  огледало и ще разбереш – отвърна  господин Бледюр. – Приличаш на червенокож. Великият вожд Смотания Бик с бойните си шарки!
Господин Бледюр се разкикоти и се развика:
„Улюлюлюлю!“. Взе да се пляска по бедрата, стана целият червен, задави се и се разкашля. Господин Бледюр е голям веселяк.
– Вместо да ревеш  като магаре – каза татко, – по-добре  ми помогни.
– Дума да не става – отговори господин Бледюр, – това си е твоята кухня, не моята.
– Може ли аз да помогна, нали е нашата кухня? – попитах аз.
– Ти свърши достатъчно за днес – рече татко.
Аз се разплаках и казах, че имам право да помагам, че не е честно и че ако не съм бил аз, никой е нямало да боядиса кухнята.
– Да те напляскам  ли искаш? – попита татко.
– Прекрасни  методи за възпитание – обади се господин Бледюр.
Аз обаче  не бях съгласен, разплаках се още  по-силно, а татко се развика, че ще напляска и господин Бледюр и това беше наистина смешно.
Мама пристигна  в кухнята тичешком.
– Какво става  тук? – попита тя.
– Татко не иска да помагам – обясних аз.
– Вашият местен Леонардо да Винчи нещо нервничи – каза господин Бледюр, – случва се на големите творци.
Нищо не разбирах от приказките на господин Бледюр и попитах мама дали може да помагам.
Мама погледна татко и господин Бледюр, а после  ми рече:
– Ама разбира се, миличък, ще държиш стълбата, за да не падне татко, а пък и ще ме извикаш, ако татко и господин Бледюр започнат да се забавляват, та да се посмея и аз с тях.
Обещах на мама да й се обадя и тя си излезе. Държах здраво стълбата, а таванът ставаше доста бързо и изглеждаше много щур с хубавата жълта боя, която татко беше купил по желание на мама.
– Ей, приятно е да се посмее човек така – каза господин Бледюр, – жалко че имаш само една кухня за боядисване.
– Започваш да ме вбесяваш, смешнико – отвърна татко. – От самото начало знаеш какво те чака, нали? Ще те цапна с мечето по физиономията.
– Я да видим тая работа – рече господин Бледюр.
Аз също исках  да видя, но бях обещал на мама да я викна, щом татко и господин Бледюр почнат да се правят на палячовци. Затова пуснах стълбата – а това не беше страшно, защото на нея нямаше никой – и излязох от кухнята, като виках:
– Изчакайте  ме! Сега се връщам!
Открих мама в антрето заедно с госпожа  Бледюр, която тъкмо беше дошла, и  нищо не можах да обясня, защото от кухнята се вдигаше адска врява. Отидохме там, ама закъсняхме – като отворихме вратата, лицето и предницата на ризата на господин Бледюр бяха целите жълти.
Мама никак не беше доволна, обаче госпожа Бледюр изгледа  господин Бледюр и попита мама:
– Какъв цвят е това?
– Грейпфрут – отвърна мама.
– Много свежо, много младежко – заяви госпожа Бледюр.
– И не избелява от слънцето – добави мама.
Госпожа Бледюр реши, че идната неделя господин Бледюр ще боядиса  тяхната кухня. Татко и аз обещахме да отидем да му помогнем.