Педя човек – лакът брада

Един човек си имал трима синове и три дъщери. Двамината били женени, а най-малкият бил още ерген. Когато дошло време на бащата да умира, той повикал синовете си и им казал:
– Чеда мои, който и да поиска някоя от сестрите ви, дайте му я. И гледайте по-скоро да ги настаните, недей те връща сватовници. Закълнете ми се, че ще спазите волята ми! Те му се заклели. Умрял бащата. След някое време дошли орли да искат най-голямата сестра. По-големите братя не искали да я дадат. –Свършиха ли се момците – викали те, – та да дадем сестра си на орел? Я да изпъдим тези сватове!
Но най-малкият брат настоял да я дадат.
– Не бива – рекъл – да престъпваме волята на баща ни. Заклели сме му се да не връщаме сватове, които и да са. Да дадем сестра си!
Двамата се приготвили, но той дам момата на орлите и те я отнесли. Минало се време, дошли орлите и за средната. И нея по-старите братя не давали, противили се, но най-младият я дал. Пак се минало време, дошли и за най-малката. Големите братя пак не я давали, но младият дал и нея. Братята му го намразили оттогава и не искали да го погледнат. Разчуло се по едно време, че царят ще венчава дъщеря си. Той я давал на онзи, който смогнел да раздели за една нощ шестстотин кила смес – просо, пшеница и ленено семе. Ако раздели сместа, ще му даде дъщеря си, ако ли не може, ще го погуби. Царят погубил тъй много момци.
Научил за това и най-малкият брат. Макар че братята му не искали и да го видят, той отишъл при тях и им рекъл:
– Ще ида да искам царската дъщеря. Или ще я взема, или ще ми вземат главата. Дошъл съм да се простя с вас. Може да не се видим вече. Братята му то не пускали.
– Я си стой тук! – викали му те. – Ти с тоя ум даде сестрите ни на орли – да дивеят някъде вдън горите, та ги и не видяхме вече, а сега си тръгнал на явна смърт. Нима ще можеш да свършиш това, което иска царят? Я остави! Стой си тук!
Но той ги не послушал. Тръгнал. Ходил, що ходил, стигнал една река. Водата била отбита, за да пои ливадите, а на плиткото се мятала една едра риба. Момъкът се зарадвал, като я видял. "Ето ми обяд – рекъл си той. – Ще стъкна огън, ще опека рибата и ще се наям."
Но рибата почнала да му се моли да я хвърли във водата.
– Може някога да ти помогна и аз – рекла тя. – Вземи си една люспа от мен и когато ти потрябвам, нагрей я малко на огъня – аз ще дойда веднага.
Момъкът си откъснал една люспа и хвърлил рибата във водата, след което продължил по пътя си. На едно място видял деца, които били хванали бухал и го измъчвали – връзвали го за краката с канап и го влачели по пътя. На момъка му дожалело за птицата, та дал на децата по някоя пара да откупи бухала. Птицата почнала да му се моли:
– Пусни ме, момко! Може някога и аз да ти потрябвам. Отскубни си едно перо от гърба ми. Когато видиш, че ти трябвам, нагрей го на огъня и аз ще дойда. Момъкът се отскубнал едно перо и пуснал бухала. Продължил по пътя си. Вървял, що вървял, видял на едно място, че пресичат пътя много мравки. Те били тръгнали на бой. Вървели нагъсто – мравка до мравка. За де смаже някоя от тях, момъкът се спрял да ги изчака да отминат. Но те минавали, минавали – край нямали. Три дена ги чакал момъкът. Най-после минал и царят на мравките. Като го видял, мравият цар го запитал:
– Колко време чакаш тук, момко?
– Три дена – рекъл момъкът.
– Защо не мина?
– Страх ме беше да не сгазя някой от войниците те – отвърнал човекът.
– Какъв дар искаш да те даря, че си стоял три дена да чакаш, докато мине всичката ми войска?
– Ще ти кажа – рекъл момъкът.
Тръгнал съм да искам царската дъщеря. Но баща й я дава на оня, който смогне за една нощ да отдели шестстотин кила смес от пшеница, ленено семе и просо. Ще искам да ми помогнеш.
– Това е лесно – казал мравият цар.
– Не бой се, ще ти помогнем да разделиш сместа. Ние ще останем тук да преспим, а когато ти потрябваме, вземи тази сламка, нагрей я на огъня, и ние ще дойдем веднага и всичко ще ти свършим. Момъкът взел сламката – тя била копието на мравия цар. Като отишъл в двореца, момъкът казал на слугите, че е дошъл да иска царската дъшеря – та да обадят на царя. А те му се присмели:
– Ти ли бе, глупчо? Какви царски синове идваха с толкова народ и войска, и пак не можаха да разделят едно кило смес, та ти си дошъл шестстотин кила да разделиш! Я си върви по пътя!
– Нека дойде – рекъл царят, – щом не му е мила главата. Нека опита и той.
Влязъл момъкът при царя.
– Защо си дошъл, момко?
– Искам дъщеря ти, царю честити. Или ми вземи главата, или ми дай дъщеря си.
– Ще видим – рекъл царят. – Най-напред ми кажи наемаш ли се да отделиш шестстотин кила смес пшеница, просто и ленено семе за една нощ?
– Наемам се. – Но добре да ги отделиш: пшеницата – на една страна, на друга – просото и на трета лененото семе. Ни едно зърно пшеница да няма в просото или в лененото семе: всичко да си бъде отделно.
– Ще го направя, царю честити – рекъл момъкът, – но недей се сърди, ако те извикам през нощта, когато свърша работата – да видиш какво съм направил.
Царят се засмял и казал:
– Абе ти гледай додето се съмне да свършиш тази работа и недей се надява да я свършиш още нощес. Вечерта момъкът нагрял сламката на огъня и отведнъж стаята се изпълнила с мравки. Дошъл мравият цар с всичката си войска.
Момъкът му посочил купата със семена и рекъл:
– Кажи сега на твоите войници да разделят зърната: пшеницата на едно място, лененото семе на друго, а просото на трето.
Сбрали се мравките и почнали да делят сместа. Едни вземат просото, други лененото семе, трети – пшеницата. до среднощ разделили целия куп и си отишли. Тогава момъкът пратил да събудят царя. Дошъл царят и видял сместа разделена. Чудил се, чудил, не можел да се начуди как е успял момъкът да свърши тази работа и то толкова бързо.
– Е – рекъл момъкът. – Аз изпълних задачата. Сега ти, царю честити, трябва да си устоиш на думата – да ми дадеш дъщеря си.
– Ще ти я дам – рекъл царят, – но искам да й ушиеш едни дрехи: денем да блестят като морето и люспите на рибите, а нощем да светят като небето със звездите. Уший дрехите, па вземи дъщеря ми.
Момъкът нагрял рибята люспа. Явила се рибата и той й поверил грижата си.
– Това е лесно – рекла рибата. – След малко ще ти донеса такава премяна. Рибята царица, която живее вдън морето в елмазен дворец, носи все такива дрехи. И наистина след малко рибата донесла на момъка няколко премени, каквито бил поръчвал царят.
Отнесъл ги момъкът на царя и той още повече се почудил, но все не му се искало да даде дъщеря си на прост селянин.
– Каква сватба ще правим – рекъл царят на момъка, – като в болна царицата? От лоша болест лежи. Намери отнякъде лек да я изцерим, па сетне ще мислим за сватба.
– Ще се опитам – казал момъкът.
Щом си излязъл царят, момъкът нагрял на огъня перото от бухала. Долетяла птицата и го попитала какво иска.
– Царицата е болна – рекъл момъкът. – Царят ме кара да й търся лек- Не можеш ли да ми помогнеш с нещо?
– Лекът й и лесен – казал бухалът. – Улови три кучета – едно бяло, едно черно и едно шарено – заколи ги и ги изгори навръх планината на три огъня, па свари пепелта на трите и дай на царицата да пие. Черното куче има бяс, който държи жената болна цяла нощ. Като изпие пепелта му, тя ще спи спокойно и през нощта ще й бъде добре. Бялото има бяс, който я кара да боледува денем. Изпие ли му пепелта, тя ще бъде през деня здрава. А шареното има два бяса: единият я държи сутрин, а другият – вечер. Изпие ли му пепелта, царицата ще оздравее съвсем.
Момъкът направил, както го научил бухалът. Отнесъл пепелта на царицата и тя оздравяла. Царят не можел вече след това да откаже на момъка. Дал му дъщеря си, момъкът станал царски зет и заживял в двореца.

Царят имал още двама зетьове. Те излизали всеки ден из гората на лов. Тръгнал веднъж и най-младият зет с тях. Ходили цял ден, лутали се из гората, но нищо не могли да уловят. Баджанакът им се отделил от тях и в една долина намерил едно човече – високо една педя, а брадата му дълга цял лакът. Джуджето било много силно – трима юнаци надвивало. То имало и един кон с шест крака, по-бърз от всички коне – нищо не можело да му убегне, ако го подгони. Било и много хитро – знаело, че тоя мъж е женен за царска дъщеря, първата хубавица, та намислило хитрост да я открадне. Зетят го видял и се спускал да го улови. Джуджето побегнало. Тичало, тичало, но си настъпило брадата и паднало. Зетят го хванал и го отнесъл в двореца.
– Я, педя човек – лакът брада! – почнали всички да викат, като го видели.
Целият дворец се събрал да гледа джуджето. А го – нали е хитро – нарочно им правело смях: скочи, настъпи си брадата и падне; завърти се на пета, за да играе хоро, пак си настъпи брадата, пак падне... Царят поканил в двореца си на угощение всички знатни хора от царството – да им покаже джуджето. Всички се смеели, гледали го и се чудели къде е намерил царският зет такъв лов: педя човек – лакът брада. Като се мръкнало, зетят отвел човечето в своята стая, дето спели с царската дъщеря, да не би да избяга. И там то скачало, играло, падало, ставало, а те се смели до късно през нощта. По едно време джуджето се уморило и легнало да спи, а съпрузите затворили прозорците, заключили вратата и си легнали. Джуджето било крилато, но си криело крилете под дрехите. Като видяло, че младоженците са дълбоко заспали, то грабнало царкинята, отворило прозореца и отлетяло с нея – отвлякло я в гората.
На заранта зетят се събудил. Гледа – жена му я няма. Тръгнал да я търси из двореца – никъде не могъл да я открие. Нямало го и джуджето. Разбрал, че човечето го е надхитрило и му е грабнало невястата. Ами сега? Къде да върви да я търси? Казал на тъста си. Царят викнал по него, колкото му глас държи:
– Какъв си ти такъв, една жена да не можеш да опазиш? Я върви я намери, че иначе ще ти взема главата!
Станал човекът, яхнал един кон и отишъл да търси жена си в гората, дето бил намерил човечето. Тук жена, там жена – никъде не я намерил. Като ходил по гората, озовал се пред една пещера, пред която пасял един кон с шест крака, а като надзърнал в самата пещера, момъкът видял вътре жена си. И тя го видяла и му рекла:
– Да бягаме по-скоро, докато не се е върнало джуджето! То излезе на лов из гората. Ти го гледаш педя човек, но той страшно силен. А конят му е много бърз и як – нищо не може да го надбяга. По-скоро да бягаме!
Царският син качил жена си на коня и двамата побегнали. Но конят на джуджето видял жената, че излиза из пещерата, и почнал да цвили. Джуджето чуло цвиленето и веднага дошло. Гледа – пещерата празна. Яхнало шестоногия кон, бързо-бързо настигнало царския зет, отнел му жената, па се върнало назад. Човекът се повъртял из гората и там замръкнал. Понеже го било страх да го не разкъсат зверове, той се покачил на едно дърво – да преспи там. На дървото се виждало голямо гнездо – като цяла къща. "В това гнездо – рекъл си той – ще мога да пренощувам." Като се покатерил на дървото и стигнал до гнездото, намерил там най-голямата си сестра. Тя го срещнала и с голяма радост и го запитала:
– Как си попаднал, братко, в тази дива гора?
А той отвърнал:
– Дълги са моите патила, сестро. Аз се ожених за царска дъщеря, но един ден, като ходех на из тези места по лов, намерих едно джудже и го отнесох в двореца. А то излезе много хитро и яко – открадна ми жената. Тръгнах да го гоня. Видях жена си тук, в една пещера, а пред пещерата пасеше кон с шест крака. Взех си жената, но джуджето ме настигна и ми я отне. Та затова се въртя в тази гора – ще гледам да си взема някак жената.
Додето приказвали тъй, долетял орелът, зетят на момъка. Той бил ранен и от крилата му капела кръв. Орловата невяста срещнала мъжа си и му казала:
– Един от братята ми е дошъл. Моля ти се, недей да му правиш нищо лошо.
А орелът рекъл:
– Ако е старият ще го убия. Ако е средният, и него ще убия. Ако ли е младият, ще го нагостя, защото той те даде на мен за невяста.
– Най-младият е – рекла жената.
Тогава орелът се зарадвал, посрещнал добре шурея си и го нагостил. Докато вечеряли, той го разпитал какво търси из тази гора. Човекът и нему разказал всичко.
– Като ходех из гората на лов – рекъл, – намерих един педя човек – лакът брада и го занесох у дома, а той ми открадна невястата и сега не мога да си я върна, та затова съм тук.
А орелът му рекъл:
– От него не можеш я взе. Ние днес се бихме дванадесет души с него заради тази жена, а той всички ни нарани и не можахме да я отървем. Той е много силен.
Човекът пренощувал в орловото гнездо, а на сутринта се качил пак на коня и тръгнал да дири жена си. Минал пак покрай пещерата, пак видял невястата си вътре, а конят пасял отпред. И сега човекът грабнал жена си – та на коня. Но шестоногият кон пак изцвили и Педя човек-лакът брада настигнал съпрузите. Той ударил една плесница на царския зет и го повалил от коня, след което грабнал жената и и я отнесъл в пещерата. Човекът лежал дълго в несвяст. Чак надвечер дошъл на себе си. Пробудил се, станал, а главата му се върти, свят му се вие. Мръкнало се и той потърсил пак място да преспи. Видял на някакво дърво голямо гнездо като онова, дето нощувал предната нощ. Качил се на дървото. Там намерил по-малката си сестра. И тя се много зарадвала, като го видяла, защото и с нея не се били срещали от деня на сватбата й. Седнал той при сестра си и й разказал всичко.
Дошъл вторият му зет, орелът. Жената замолила мъжа си да не прави нищо лошо на брата й. И тоя орел рекъл:
– Ако е най-големият ти брат, ще го разкъсам, ако е средният, и нему няма да простя, но ако е най-малкият, ще го приема добре и ще го нагостя. И тоя орел бил ранен.
Като видял, че му е дошъл на гости най-малкият шурей, нагостил го и го разпитал по каква работа се е залутал из гората. Човекът разказал и нему всичко.
– Два пъти – рекъл – вече бягаме с моята невяста, и двата пъти джуджето ме настига и ми отнема жената. Първия път нищо не ми стори, но днес ми удари такъв плесник, че съм лежал чак до вечерта като мъртъв.
А орелът рекъл на шурея си:
– Не ще можеш я взе. И днес се били дванадесет души с него все за нея, а той нарани всички ни до един и пак не можахме нищо да свършим.

На сутринта човекът станал, слязъл от дървото и пак тръгнал да търси жена си. Намерил я в пещерата и пак побегнали, но и сега конят пасял пред пещерата и пазел жената. Щом животното процвилило, Педя човек долетял, яхнал го и настигнал съпрузите. И сега ударил един плесник на царския зет, па го повалил от коня, взел жената и я отнесъл. Чак вечерта човекът дошъл на себе си и тръгнал да се лута из гората. И тази нощ съгледал едно дърво с гнездо на него – още по-голямо от предишните. Той се качил и намерил най-малката си сестра. Нейният мъж бил триглав орел, цар на всички орли. И той се върнал ранен. Невястата го замолила да не прави зло на брата й. Той казал също като двамата си баджанаци, че ако е най-старият й брат, ще го убие, ако е средният – и него ще убие, но ако е малкият – ще го посрещне добре. Като видял, че е най-малкият брат, орелът го нагостил богато и го разпитал що дири из гората. И нему човекът разправил мъката си.
– Три пъти бягаме – рекъл, – и трите пъти онова проклето джудже ни настига и все ми взема жената. Не знам вече какво да правя. Или ще остана да умра в тези гъсталаци, или ще я освободя.
– Ти – рекъл му орелът – не можеш я взе от него, че е много силен. Аз съм цар на всички орли. И днес пак сме се били дванадесет души с него, а той изпонарани всички ни и не можахме да му отнемем жената. Ние сме крилати, а не можем да сторим нищо, та ти ли се надяваш да я вземеш? Но щом тази жена е твоя и си дошъл да се посъветваш с мене, аз ще свикам утре де що има орли по цялата земя и ще попитам дали някой не знае леснина как да я вземем.

Преспал човекът и тази нощ в орловото гнездо. На сутринта, щом се съмнало, орловият цар разпратил по цялата земя заповед да се съберат орлите – където ще го има – и всички долетели. Той ги запитал:
– Може ли да ми каже някой как да отнемем тази жена от Педя човек-лакът брада? Знаете ли някаква леснина? Орлите се спогледали, но никой не можел нищо да каже.
Най-после един се обадил:
– Царю честити, ние не можем да намерим никаква леснина. Но има един стар орел, на три хиляди години е, лежи в една пещера, ослепял от старини, та не може да дойде. Ако му отнесем да изяде три агнета и да пийне малко вода, може да добие сила, пък да дойде да ни каже. Тогава орловият цар пратил три орела – всеки да улови – по едно агне и да отнесе на стария орел.
Отнесли му агнетата, той ги изял, напил се с вода и долетял до орловото сборище. Царят го запитал няма ли някаква лесница да се отнеме жената от джуджето.
– Той е Педя човек-лакът брада – рекъл царят – и живее тук, в тази гора. Има кон с шест крака – най-силен от всички коне. Па е откраднал дъщерята на един цар – нейният мъж ми е шурей, три сестри ни е дал. Той е дошъл при мене като при свой зет, та ме моли да му върна някак жената. А ние не можем нито да надвием джуджето, нито да я грабнем и избягаме, защото му е много силен конят, а и джуджето е крилато. Ти като по-стар все трябва да знаеш. Затова сме те повикали. Старият орел казал:
– Това е лесно, царю честити. Щом сте ме повикали, ще ви кажа. С друга леснина не можете да вземете жената, ами трябва да намерите и вие кон като неговия. Такива коне се ожребват в една пещера. Има коне с шест крака, но има и с дванадесет, те се раждат веднъж на десет години, и то на Гергьовден – тогава пещерата се отваря и те излизат, но им е много сладко месото, та вълци и мечки ги изяждат до един. Затова ги няма. Ето, след няколко дена иде Гергьовден. Тези година тъкмо скалата ще се отвори. И като се обърнал към царевия зет, рекъл му:
– Ти стани още сега, докарай овци и кози, па ги пръсни рано на Гергьовден пред пещерата. Като се разпукне скалата и почнат да излизат от нея коне, ще се съберат вълците и мечките. Видят ли кози и овци, те ще се хвърлят да ги ядат, а ти си избери някой кон с дванадесет крака, па го яхни. Тогава лесно ще си вземеш жената. Такъв кон умира за господаря си. Яхнеш ли го, нищо не може да те стигне, нито пък смее друг кон да се приближи до него, толкова силен. Като чул това, царският зет се затекъл с коня си в двореца и казал на своя тъст:
– Страшен е ония Педя човек, а конят му е два пъти по-страшен. Но аз научих леснина да ги надвия. Само по-скоро ми дай двеста-триста кози и овци. Царят заповядал да му дадат. Зетят подрбал овците и козите и ги закарал през нощта срещу Гергьовден пред пещерата. Рано заранта се пукнала пещерата. Отвътре се дочуло силно цвилене и почнали да излизат коне – все с по шест крака. Щом чули конски цвилеж, вълците и мечките се затекли към поляната и нападнали конете. Но като видели овци и кози, нахвърлили се и на тях. Конете излизали, мечките и вълците ги изяждали, но не могли да изядат всички. Показал се по едно време и един кон с дванадесет крака. Човекът го яхнал и право пред пещерата на Педя човек. Там слязъл и грабнал жена си, та я качил на коня. А шестоногият кон, като видял оня с дванадесет нозе, изцвилил страшно и викнал:
– Тичай, господарю, дето и да си, че грабнаха жената!
Педя човек се обадил издън гора:
– Не бой се! Паси си там! Аз ще ги стигна и ще я взема.
Но конят пак процвилил и рекъл:
– Това вече мина. Ти не знаеш какъв е конят, който са яхнали мъжът и жената! Дошъл Педя човек и попитал какъв е оня кон.
– Той ми е по-млад брат – рекъл конят.
– С дванадесет крака. От мен е десет пъти по-бърз и по-силен. Нито мога да го стигна, нито смея да го доближа. Като чуло това, джуджето веднага се качило на шестоногия кон и подгонило избягалите. Но човекът си карал своя кон и не бързал. Като ги настигнало джуджето, дванадесетногия кон се извърнал отведнъж, избълвал пламък из устата и ноздрите си и рекъл на другия кон:
– Я се връщай по-скоро назад, че ако се върна аз – и теб, и господарят ти ще убия с предните си нозе! При тези думи шестоногият кон побягнал назад като вихрушка. А царският зет си откарал невястата у дома.