Клан, клан, недоклан

Старият паток излязъл вън от селото да се поразходи покрай реката и да си глътне две-три рибки от бързея. Като минал моста, проточил шия, опулил едното си око, погледнал към Дядо-Медарковата воденичка и видял, че нещо дими. (А то димяло торището на воденичаря.)
– Гааа – отворил уста глупавият паток, – тая работа не е хубава. Какво ли се е запалило?
– Бре-бре-брех – обадила се една жаба от водата, – не виждаш ли, че се е запалила земята?
– Земята ли – още повече зяпнал патокът, – земята ли, казваш, гори? Тогава какво чакам? Трябва да бягам!
– Какво ча-ка-ка-каш! Бре-бре-брех! – продължила жабата.
Старият паток разперил крила, изпънал крака назад и се понесъл над воденичката, над върбалаците, към дъбовата гора. Разтреперан, кацнал на една горска полянка.
– Добре си ми дошъл – изскочила от един храст лисицата, – защо трепериш?
– Остави се, Кумичке, още не мога да дойда на себе си.
– Какво се е случило?
– Какво ли – земята гори. Хайде да бягаме, докато не е стигнал огънят до нас!
– Хайде! – рекла лисицата и поела между дърветата по една козя пътека.
Патокът се затекъл подире ѝ. Бягали, бягали, додето стигнали леговището на вълка.
– Защо бягате? – надигнал се вълкът.
– Бягаме, защото земята гори отзаде ни! – отговорил патокът.
– Може ли и аз да бягам с вас? – подскочил вълкът.
– Тръгвай! – отвърнала лисицата.
Навървили се тримата. Бягали, бягали, стигнали до мечото кладенче. Мечката тъкмо си миела очите.
– Стойте! – изръмжала Мецана.
– Не можем да стоим, защото земята гори зад нас! – викнали в хор бегълците.
– Олеле! – ревнала Мецана и търтила пред всичките.

Вдън гората уплашените зверове намерили един козел с дълга брада, ей такава.
– Бягай, Козльо, да бягаме! – викнала мечката.
– Защо?
– Земята е пламнала отзаде ни!
– Олеле! – затреперил козелът и затропал след другите.
Бягали, бягали, бягали, най-сетне се уморили и спрели да си починат.
– Ах, че съм гладна. Яде ми се прясно месо – обадила се мечката.
– Кого ще изядем, Кумичке?
– Кого ли, хайде да изядем козела – побързала да каже лисицата.
– Защо мен? – почнал да мига козелът и се стъписал.
– Защото имаш брада, а ония, които имат брада, са стари и непотребни.
– Хвани го за ухото и ми го доведи! – заповядала мечката на вълка.
Но щом вълкът посегнал да захапе ухото на уплашения козел, той дигнал предното си копито към небето и рекъл:
– Гледайте, гледайте, от небето падат печени агнета!
Трябва да ви кажа, че козелът много обичал да лъже. Всички вперили очи нагоре. В туй време козелът се мушнал в гората и офейкал.

Тичал, тичал, без да си поеме дъх, додето стигнал в едно село. Намърдал се право в поповата кошара. Като го видял, попът рекъл на ратая си:
– Дошъл ни е гостенин с брада. Станахме двама брадати. Утре ще идеш на ливадата да го напасеш хубаво. Дигнал се ратаят рано на другия ден и откарал козела на ливадата.
Цял ден лакомият гостенин стъргал зелена трева и пил бистра вода от поточето. Като се прибрали вкъщи, попът погалил козела по брадата и го попитал:
– Доволен ли си, Козльо, от пашата?
– Ами – отвърнал лъжливият козел, – как мога да бъда доволен, когато твоят ратай ме натири в трънаците и камънаците, а той отиде да играе с другите ратаи. Не съм видял тревица, не съм сръбнал водица. Тежко на моята душица!
– Да се махаш от очите ми! – викнал ядосан попът и прогонил ратая.

На втория ден попът проводил дъщеря си да пасе козела. Поръчал ѝ да го откара там, където расте най-крехката тревица. Козелът щял да се пукне от ядене, но когато вечерта попът го попитал доволен ли е, поклатил глава:
– Дума да не става. Дъщеря ти цял ден си игра с другите попски дъщери, а мене натири в трънаците и камънаците. Не съм хапнал тревица, не съм сръбнал водица. Тежко на моята душица!
– Да се махаш и ти от къщата ми! – викнал попът гневно и прогонил дъщеря си.
На третия ден проводил попадията да пасе козела. Вечерта козелът пак започнал да се оплаква:
– Твоята бабичка цял ден си игра с другите бабички, а мене натика в трънаците и камънаците. Умирам за тревица и за водица!
– Вън – викнал попът и подгонил попадията.
Гонил я до края на селото. На четвъртия ден самият поп нахлупил калимавката си и отишъл да пасе козела. Откарал го на ливадата и цял ден му показвал къде тревата е най-крехка и най-сочна. Като се прибрал вкъщи, попът се скрил зад кошарата и попитал козела с преправен глас:
– Козльо, доволен ли си от попа?
– Как мога да бъда доволен – отвърнал козелът, – когато дядо поп цял ден си игра с другите попове, а мене натири в трънаците.
– Аха, такава ли е работата? – ревнал попът. – За тая лъжа заслужаваш да те заколя, да ти одера кожата и да те опека в пещта!
И като грабнал един нож, попът се втурнал да коли козела. Но нали му било причерняло пред очите, не видял, че вместо с острието взел да коли козела с гърба на ножа. Клал го, но не могъл да го заколи, драл го, но не могъл да го одере. Хванал го за рогата и го помъкнал към пещта да го опече. Тогава козелът рекъл:
– Дядо попе, преди да ме метнеш в пещта, виж какво пада от небето.
– Какво?
– Едно печено агне.
– Де го? – извърнал очи нагоре попът и пуснал рогата на козела.
Козелът туй чакал. С един скок прехвърлил плета и търтил да бяга към гората. Той бяга, попът бяга подире му, той бяга, попът бяга подире, додето стигнали до мечата дупка. Мушнал се козелът в дупката. Попът също си наврял главата и налетял да влезе вътре, но козелът го посрещнал с рогата и заврещял:

Клан, клан, недоклан, дран, дран, недодран, печен, печен, недопечен, яден, яден, недояден! Рогата ми – игличени, зъбите ми – тесличени. Дето бодна – кръв потича, дето хвана – месо късам!

– Брей, че лют звяр! – рекъл попът и се дръпнал назад. – Ще те науча аз теб.
И отишъл да повика мечката. Като научила, че козелът е влязъл в дупката ѝ, мечката се разлютила много и затрополила надолу.
– Вън! – ревнала тя и си навряла главата, но козелът я посрещнал с рогата си и подхванал пак:

Клан, клан, недоклан, дран, дран, недодран...

Мечката се дръпнала назад и отишла да повика вълка.
– Де е тоя? – попитал вълкът.
– Наврял се е в дупката ми!
– Ей сега ще го хвана за ухото и ще го измъкна! – заканил се вълкът и се втурнал в дупката, но козелът го блъснал с рогата си и почнал да врещи: Клан, клан, недоклан, дран, дран, недодран, печен, печен, недопечен...
– Олеле, мале – дръпнал се вълкът, – щеше да ме утрепе!
– Що да чиним сега? – попитала мечката. – Къде ще спя довечера, ако козелът остане в дупката ми? Помогнете ми! Кой ще го прогони?
– Аз ще го прогоня! – пристигнал един бръмбар и влязъл в мечата дупка. Почнал да бръмчи.
– Зън! Вън! – Зън! Вън! Но козелът не мърдал. Тогава бръмбарът се наврял в ухото му и почнал да го гъделичка. Козелът се завъртял и заподскачал:
– Моля ти се, остави ме, излез от ухото ми, защото имам гъдел!
Но бръмбарът не го оставил, додето не го изкарал навън. Щом си показал главата, попът се хвърлил и го хванал за брадата.
– Сега вече ще ти тегля ножа! – светнали очите на попа.
– Стой, дядо попе, този козел е мой! – изръмжала мечката.
– Аз ще го изям! – почнал да вие вълкът.
– И аз! – обадила се отнякъде лисицата.
Попът се развикал:
– Да се махате от главата ми, защото виждате ли ножа!
Скарали се зверовете горски с попа. Почнали да му дърпат расото.
– Чакайте – обадил се козелът. – Не се карайте, ами чуйте какво ще ви науча. Ако ме изядете всички, няма нищо да разберете, защото всекиму ще се падне по една мръвка. Най-добре ще е да се отдалечите на сто разкрача и да се затичате към мен. Който пристигне най-напред, той ще ме изяде.
– Добре! – отвърнали зверовете. “
– Дядо попе, отмери сто разкрача!
Попът закрачил надолу по пътя, а зверовете потеглили подире му. Козелът почакал малко, докато зверовете се отдалечили на сто разкрача, и хукнал към планината.
– Дръжте го! – провикнал се попът.
– Ние вече не можем го хвана – обърнала се мечката към попа, – ами тебе ще изядем, дядо попе!
– Защо? – попитал попът и брадата му затреперила.
– Защото сме гладни! – щракнал със зъби вълкът.
Попът рекъл да си послужи с лъжата на козела.
– Изяжте ме – рекъл той, – но най-напред вижте какво пада от небето. Знаете ли какво? Падат печени агнета!
– Тая вече я чухме! – изръмжала мечката, изправила се на задните си крака и сложила двете си лапи върху раменете на попа.
Попът онемял от страх и паднал на земята.

На другия ден дърварите намерили в гората само една калимавка.