Не се страхувайте от бележниците – малко усмивки в първия учебен ден от „Малкия Никола“

15 септември е денят, в който по традиция се открива учебната година в българското училище. Всъщност днес е 16-ти септември, но е факт, че първият учебен ден отново е пред нас! Първият учебен звънец вече удари в над 2349 училища, а над 57 000 развълнувани деца влязоха в училище за първи път! „Стъпките по пътя на знанието са бавни и трудни, но винаги носят видим и траен резултат. Той е гарант за вашето развитие и успех“, се казва в обръщението на министъра на образованието и науката Красимир Вълчев към учениците по повод първия учебен ден.

Днес на този така прекрасен ден ние от Az-deteto.bg пък пожелаваме на всички учители и ученици повече ентусиазъм, защото там, прекрачвайки прага на училището, се крие един свят от невероятно интересно познание, който само чака да бъде открит! Стъпка по стъпка и книга по книга! И колкото повече всеки навлиза в него, толкова по-интересен става той! За още по-голямо вдъхновение през първия учебен ден и весели усмивки споделяме с вас любимия си откъс от една от обичаните от нас книжки – „Малкият Никола“ на Рьоне Госини с пожелание да намерите време да прочетете и цялата книга. В този откъс обаче ще разберете колко важни са бележниците, както и няколко добри съвета за това как можете да ги скриете... или поне да се опитате!

Днеска следобед не беше никак весело в училище, директорът дойде в класната стая да ни раздаде бележниците. Като влезе с бележниците под мишница, изглеждаше много сърдит.
— От години работя в образователната система — каза директорът, — обаче никога не съм виждал толкова недисциплиниран клас. Достатъчно е да се погледнат забележките, които учителката ви е нанесла в бележниците. Сега ще ги раздам. Тогава Клотер се разплака. Клотер е най-слабият ученик в класа и учителката всеки месец пише сума ти работи в неговия бележник, татко му и майка му се ядосват и го наказват да не яде десерт и да не гледа телевизия. Клотер ми е разправял, че съвсем били свикнали и майка му един път в месеца просто не приготвяла нищо за десерт, а пък татко му отивал да гледа телевизия у съседите.
В моя бележник пишеше така:
„Ученикът е буен, често разсеян. Би могъл да работи по-добре.“
На Йодес му бяха написали:
„Ученикът е недисциплиниран. Бие се с другарчетата си. Би могъл да работи по-добре.“
На Рюфюс:
„Постоянно си играе в час с една свирка, която му бе отнемана многократно. Би могъл да работи по-добре.“
Единственият, който просто не би могъл да работи по-добре, беше Анян. Анян е първенец на класа и любимец на учителката. Директорът ни прочете това, което беше написано в неговия бележник:
„Ученикът е прилежен и разумен. Има бъдеще“.
Директорът ни каза, че трябва да следваме примера на Анян, че сме калпазани, че всички ще отидем в затвора и на родителите ни ще им бъде много мъчно, понеже сигурно имат други планове за нас. После си отиде.
Ние всички много се притеснихме, защото татковците ни трябва да се подпишат в бележниците, а пък тая работа не е много весела. И когато би звънецът за излизане, вместо да хукнем към вратата, да се блъскаме, да се бутаме и да се удряме с чантите по главите както обикновено, излязохме тихичко, без да приказваме. Даже на учителката й беше някак си тъжно. Ама ние на нея не й се сърдим. Общо взето, тоя месец все се правехме на тарикати, пък и този Жофроа как можа да си събори мастилницата върху Жоашен точно когато той беше паднал на пода и се кривеше, понеже Йодес го беше пернал с юмрук по носа, а то всъщност Рюфюс беше дръпнал Йодес за косата. По улицата се мъкнехме бавно, едва-едва си влачехме краката. Пред сладкарницата изчакахме Алсест, който влезе да си купи шест шоколадови пасти и веднага почна да ги яде.
— Трябва да се подсигуря — каза ни Алсест, — защото десерта тая вечер май...
И въздъхна дълбоко, дъвчейки.
Трябва да знаете, че в бележника на Алсест пишете:
„Ако този ученик обръщаше толкова внимание на уроците, колкото на храната, той щеше да бъде първенец на класа, защото би могъл да работи по-добре.“
Само Йодес като че ли не се притесняваше много.
— Мен не ме е страх — каза той. — Татко изобщо не ми се кара, аз го поглеждам право в очите и той тогава ми подписва бележника, няма да си играем, я!
Късметлия е Йодес. Като стигнахме до ъгъла, се разделихме. Клотер си отиде, плачейки, Алсест — ядейки, а Рюфюс тихичко свиркаше с полицейската си свирка.
Аз останах сам с Йодес.
— Ако те е страх да се прибереш в къщи, аз ще те оправя — каза ми Йодес. — Идвай с мен, ще останеш да спиш у дома.
Йодес е приятелче. Вървяхме един до друг и той ми обясняваше как поглеждал баща си в очите. Само че колкото повече наближавахме до тях, толкова по-малко приказваше Йодес. Като стигнахме пред вратата, Йодес съвсем престана да приказва. Постояхме малко така и после аз му казах:
— Какво става, ще влизаме ли?
Йодес се почеса по главата и ми каза:
— Изчакай малко тука. Аз ще те извикам.
После Йодес влезе у тях си. Не затвори съвсем вратата и чух как изплющя един шамар, как Йодес се разплака и един дебел глас каза:
— Марш в кревата без десерт, некадърник такъв!
Та понеже стана дума за очите на Йодесовия татко, май Йодес не ще да е погледнал добре.
Гадното беше, че сега пък аз трябваше да се прибирам у дома. Тръгнах си, като гледах да стъпвам само върху плочките на тротоара и се получаваше много лесно, защото не вървях много бързо. Нали знаех какво ще ми каже татко. Ще ми каже, че винаги е бил първенец на класа и че неговият татко винаги се гордеел с моя татко, и че винаги носел от училище сума ти почетни дипломи и медали и жалко, дето не можел да ми ги покаже, ама ги бил изгубил, като се оженил и се местили в новата къща. После татко ще ми каже, че доникъде няма да стигна така, че ще бъда беден, че хората ще ме сочат един ден с пръст, ще се смеят и ще казват: „Ей това е Никола, дето все имаше лоши бележки в училище.“ После татко ще ми каже, че се съсипва да работи, само и само аз да получа добро образование и да бъда подготвен за живота, че съм неблагодарник и не ми е жал дори, дето така съм наскърбил родителите си, че няма да получа десерт, а за кино ще може да се говори чак като ни раздадат отново бележниците.
Ей така ще ми каже татко, също като миналия и по-миналия месец, обаче аз вече не мога така. Ще му кажа, че съм много нещастен и че щом е тъй, добре, ще се махна от къщи, ще ида някъде далеч и ще съжаляват за мен, и ще се върна чак след сума ти години, и ще имам много пари, и татко ще го е срам, дето е казвал, че доникъде нямало да стигна, пък хората няма да смеят да ми се смеят и да ме сочат с пръст и с парите си ще водя татко и мама на кино, и всички ще казват: „Вижте, това е Никола, той има сума ти пари и плаща билетите за кино на татко си и майка си, макар че те бяха лоши с него“, и ще водя също и учителката и директора на училището на кино — и изведнъж стигнах до къщи.
Като си мислех така и като съм си разказвал разни щури работи, бях забравил за бележника и бях ходил много бързо. Нещо ми заседна в гърлото и си казах, че може би ще е най-добре да си отида веднага и направо да се върна след сума ти години, обаче вече се стъмняваше, пък мама не обича да стоя навънка, като стане късно. И влязох. В хола татко говореше с мама. Пред него на масата имаше сума ти листове и никак не изглеждаше доволен.
— Ама това е невероятно — казваше татко, — като погледне човек колко се харчи в тази къща, ще си рече, че съм мултимилионер! Погледни ги тия сметки! Това е от месаря! Това е от бакалина! И, разбира се, аз трябва да търся пари!
Мама също никак не беше доволна и казваше на татко, че не можел да си представи колко бил поскъпнал животът и че трябвало някой ден да излезе на пазар с нея, и че щяла да се прибере при майка си и не бивало тия неща да се говорят пред детето. И аз тогава дадох бележника си на татко. Татко отвори бележника и го подписа, и после ми го върна и продължи да говори:
— Няма какво да месиш детето. Аз само искам да ми се обясни откъде-накъде бутът ще струва толкова!
— Иди да си играеш в стаята, Никола — каза мама.
— А така, а така — каза татко.
Аз се качих в стаята си, легнах си в леглото и се разплаках.
Тъй де, ако татко и мама ме обичаха, щяха поне малко да ми обръщат внимание!