Изживейте много приключения с „Бялото конче“ – любимата книга на Дж. К. Роулинг

„Бялото конче“ от Елизабет Гаудж е на книжния пазар от края на февруари. Това заглавие е любимата детска книга на Дж. К. Роулинг – авторката на книгите за Хари Потър.

Книгата е на издателство „Унискорп“, превод от английски Сашка Георгиева, корична цена: 9 лв.

Това е вълшебна приказна история с приключения, много обич и отдаденост на Доброто. В нея се разказва за Мария Мериуедър – 13-годишно сираче, което заедно с гувернантката и любимото си куче се премества при своя настойник в красивата долина Муунейкър в Западна Англия. Имението и околностите са забулени в мистерия. Навсякъде витае древната загадка за Лунната принцеса и тайнственото бяло конче. Мария се оказва въвлечена в историята за Лунната принцеса. Момичето твърдо решава да върне покоя и щастието в долината. А то обикновено постига каквото си е наумило.

Елизабет Гаудж е една от най-четените английски писателки както във Великобритания, така и в САЩ. Тя е автор на редица романи, разкази и детски книги. За „Бялото конче“ – едно от най-популярните й произведения за деца, е удостоена с най-престижната награда за детска литература – медал „Карнеги“.

Откъс:

Човечеството може грубо да се раздели на три типа хора – едните намират утеха в литературата; другите намират утеха в обожанието на собствената си личност; трети пък намират утеха в храната. А госпожица Хелиотроп, Мария и Уигинс бяха типични представители на друг специален тип.

Най-напред трябва да опишем Мария, защото тя е героинята на нашата история. През тази година – 1842 – Мария беше на тринайсет. Лицето ѝ не бе нито хубаво, нито грозно – слабо и бледо, с лунички по носа, със странни, смущаващо проницателни сребристосиви очи и права червеникава коса. Ала от дребната ѝ фигурка, с прав като ръжен гръбнак, се излъчваше голямо достойнство, а крачетата ѝ бяха невероятно малки и тя много се гордееше с тях. Смяташе ги за най-красивото нещо в себе си и затова проявяваше по-пламенен интерес към ботушките си, отколкото към ръкавиците, роклите и бонетата.

А ботушките, с които бе обута днес, бяха подбрани така, че да повдигат и най-падналия дух, защото бяха направени от най-меката сива лицева кожа, украсени с пришити към горния ръб кристални мъниста и подплатени със снежнобяла агнешка вълна. Кристалните мъниста не се виждаха, защото сивата копринена рокля на Мария и топлото, също сиво, вълнено палто стигаха до глезените ѝ, но тя си знаеше, че са там, и мисълта за тях ѝ вдъхваше морални сили, които никак не бяха за подценяване. Тя намираше опора в мисълта за тези мъниста, също както намираше опора, макар и в по-малка степен, в мисълта за пурпурната лента, завързана около тънкото ѝ кръстче под палтото; за букетчето виолетки, пъхнато толкова дълбоко в гънките на сивото ѝ кадифено боне, че почти не се виждаше; за сивите копринени ръкавички с едно пръстче, които украсяваха малките ѝ ръце, скрити в голям бял маншон. Мария беше истинска аристократка и за нея съвършенството на скритите неща беше дори по-важно от съвършенството на видимите. Не че не харесваше и открития показ. Напротив. Много обичаше да парадира с външния си вид дори когато беше облечена в сиво и пурпурно – цветовете на опечалените. А беше облечена така, защото бе осиротяла напълно. Майка ѝ бе починала още докато Мария беше бебе, а баща ѝ – само преди два месеца. Той им остави обаче толкова много дългове, че за да ги изплатят, се наложи да продадат цялото му имущество, включително и красивата лондонска къща с ветрилообразния прозорец на входната врата и високите прозорци с изглед към градината на тихия площад Ландън Скуеър. Мария бе живяла в тази къща през целия си кратък живот. Накрая, когато адвокатите спазиха закона, от имуществото на баща ѝ остана само колкото да стигне на дъщеря му, на госпожица Хелиотроп и Уигинс да отпътуват с карета до Уест Кънтри – тази част от света те все още не бяха виждали, но щяха да живеят там с втория братовчед на Мария. Сър Бенджамин Мериуедър бе най-близкият ѝ жив роднина, когото също не познаваха, но щяха да се приютят в господарската му къща в Муунейкър в село Силвъридю.