Васил и златното перо

Гореща и досадна юлска сутрин. Това си помисли Васил, когато стана сутринта. Лениво погледна през прозореца. Голям и скучен сив град. Всеки ден беше еднообразен. Събужда се рано, закусва с жена си и сина си и отпътува към службата. Дребната му чиновническа длъжност го изнервяше в миналото, но сега бе станал равнодушен към всичко. Още с пристигането си на работа се отчая. Денят едва бе започнал, а на малкото му, олющено през годините бюро, имаше купища документи. Колегата му отново беше в отпуск. Животът е ужасен, помисли си Васил. Докато началниците му бяха на почивка в някой курорт, а колегата му си почиваше на някоя евтина станция, той беше заклещен в грозния, сив град и не можеше да избяга. Тези мисли го ядосаха. Дори и да има отпуск, къде би отишъл. На море, на планина? Те са за богатите, мислеше си той. На село? Ето какво ненавиждаше повече от всичко – селото, в което се беше родил. Не беше ходил там няколко години. Баща му живееше сам и му изпращаше телеграми всеки месец, на които Васил отговаряше студено и безразлично. Молбите и тревогите на баща му го отегчаваха. Старият винаги искаше да го види, а Васил отговаряше, че няма пари. Баща му започваше да го моли още по-настойчиво, наричаше го скъперник, високомерен, а след това все по-безсилно го умоляваше. Васил си представяше пронизващите сини очи на баща си. Страхуваше се от тях. Винаги го караха да се чувства виновен за нещо...

Часът беше 10:00, когато телефонът позвъни. - Васил Людмилов? - На телефона. - Обажда се Светлин. Не ме познавате, но сме съседи в Сребърна. Съжалявам, но телефонирам, за да ви съобщя скръбна вест. Вашият многоуважаван и добър баща почина тази сутрин…
– Това истина ли е?
– Да… Има плик, адресиран до вас и завещание. Васил се подразни. Старият винаги е бил досаден. Почувства облекчение. Е поне е оставил завещание, помисли си. А сега какво?! Неплатен отпуск, разходи по пътища, ще вземат от заплатата… Винаги избира най-неподходящия момент, помисли си за баща си.
– Ще уредя всичко, благодаря за обаждането. – каза Васил отегчено и затвори телефона.

Когато пристигна на село и церемонията премина, Васил реши да поостане за ден в тази дупка. Беше изморен от плачовете на жена си и сина си, съседите, които отдавна беше забравил, миризмата на тамян и стара къща и все още не беше отворил плика. Грабна го и реши да отиде до реката, която му беше любима в детството. Спомни си как помагаше на баща си да ловят риба и разглеждаха пеликаните. Излишни мисли и чувства, помисли си отново. Поседна на тревата и отвори плика. В него имаше два стари листа хартия. С разкривен, но красив почерк бяха изписани от край до край. Бавно се зачете: „ Васко, Липсваш ми, синко! Не знам кога ще прочетеш това писмо, но знам, че ще е скоро. Жалко, че не можем да се видим, но знам, че е заради службата ти, а не защото не искаш. Как е малкото ми внуче. Целуни го от мен. А съпругата? Не я гълчи много, тя е добра мома. Искам за последно да ти разкажа нещо. Това ще е последната следа от мен, след това няма да те закачам, все пак аз съм само един изкуфял и досаден старец. Помниш ли колко често идвахме двамата на реката за риба и гледахме птиците и ти винаги искаше да вземаш яйцата им, а аз ти се карах. Помниш ли какво ти разказвах за моето детство, как аз също съм искал да ги ловя и чупя. Може да си забравил историята, но ето я накратко. Когато бях малък и аз идвах на реката, за да наблюдавам пеликаните. Обичах да ходя до гнездата и да ги разрушавам. Един ден, докато се опитвах да счупя поредното яйце се подхлъзнах на един камък, паднах и ударих лошо главата си. Присъни ми се златен пеликан. Нежно ме погледна и ми каза, че ще ми помогне ако се съглася да направя нещо за него. Веднага приех. Каза ми, че знае кое и къде е най-голямото съкровище на земята. Зарадвах се много. Помоли ме да спра да разрушавам гнездата. Каза ми още, че неговото богатство се криело в тях, а моето в дома ми. След това се събудих и държах перо. Изтичах в къщи да търся съкровището, но не разбирах защо го няма. Очаквах сандък пълен с жълтици, а там бяха само майка ми и баща ми. Прегърнаха ме силно, а аз им подарих перото. Когато ти беше малък също ти разказвах това, но предполагам, че си забравил. Надявам се, че когато сега четеш историята ще я разбереш по-добре. Писмото стана твърде дълго, знам... Отегчавам те, извинявай. Обичам те, Васко! На добър час и успех! ”
Васил стисна силно писмото и се затича към стария дом. Отвори портата и коленичи на старата каменна пътека. Все още имаше хора в дома му, които отдаваха съболезнованията си. Всичко се обърнаха към него, а той беше безсилен. Не можеше да скрие сълзите си. Силен вик се изтръгна сякаш от самото му сърце.
– Защо?! – извика силно Съпругата и синът му се втурнаха към него и го прегърнаха. Държеше в ръка писмото и ридаеше горчиво. Над стария двор прелетя пеликан и едно перо от него нежно падна на пътеката. Синът на Васил го вдигна, повдигна лицето на баща си, погледна го с кристално сините си очи и му подаде перото. Всяка сълза отмиваше калта от сърцето на Васил. Всяка сълза превръщаше перото в златно!

Това е творбата на Габриела Петрова на 17 г., спечелила поощрителна награда в конкурса „Перо от пеликан“.