Луната, която се превърна в копче

Антон погледна към стъклото и видя как от там го гледа една малка, бяла Луна.
– Защо не спиш? – попита го Луната.
– Защото мама я няма и аз не мога да заспя.
– А къде е майка ти – влезе му в положението Луната.
– Тя беше тук, аз заспах, ама пак се събудих и сега я няма. Сигурно работи пак на компютъра. И сега ще плача и ще я викам. – Тони се замисли дали да стане от топлото си креватче и да тръгне из къщата да търси мама или да се развика със силен глас. Докато се чудеше кое от двете е по-удачно да избере, Луната му предложи:
– А не искаш ли една нощ да заспиш с мен. И аз съм сама и не мога да заспя. Обикалям по цяла нощ насам натам и понякога надничам зад пердетата, за да си поговоря с някого.
– Ама, аз искааам да се гушнааа. А ти си далече. – проплака детето.
– Не съм далече, кой ти каза, че съм далече. – Повдигна се на пръсти Луната и се надвеси колкото можа към Тони.
– Ами не мога да те докосна, не мога да те гушна, не мога да те погаля по косата, значи си далече. – заключи Тони.
– Само така ти се струва – усмихна се Луната – Защото не знаеш, че когато обичам някого, ама когато истински го обичам, аз мога да се превърна в копче и да се сгуша точно до сърцето му. Той може да си ме държи в ръчичка, докато спи, а аз мога да слушам как тупка сърцето му и да съм спокойна. Тогава светя по-силно и ставам по-кръгла.
– Често ли се превръщаш в копче? – попита заинтригуван Тони.
– Като се замисля, доста често, – отвърна Луната. – Винаги някъде има някое дете с такива големи очи като твоите, което не може да заспи. А аз обичам децата. Не мога да гледам плачещи деца. Като видя някое като теб, което аха и да заплаче, небесният конец ми се къса и аз веднага се превръщам в малко бяло копче за пижамка и се гушвам до него под завивките.

Тони се отказа да плаче, гушна се под одеялото, затвори очи и напипа копчето на пижамата си. За първи път разбираше, че Луната може да се превръща в копче. Което, никак, ама никак не беше лоша идея.