Първата разходка на Тео

Тигърчето Тео за кратко време се беше превърнал в любимец на всички плюшени играчки. Обичаше го старият Мечо от стария кош. Обичаше го розовата кукла Розовка. Обичаше го шареният папагал, който си мислеше, че е пират. Обичаше го дори и претенциозната лилава крава. И най-вече беше най-любимият приятел на своя съименник Тео – малкото розовобузесто бебе с любопитни очички. Те станаха неразделни от мига, когато Тео и Тео разбраха, че се разбират един друг. Плюшеният Тео разбра, че другият Тео говори плюшения език на играчките. А бебето Тео, че тигърчето Тео говори бебешки. За да могат да си говорят по-дълго, бебето Тео все искаше да спи със своя малък плюшен приятел и тигърчето прекарваше по цяла вечер при него в леглото. Понякога и по цяла нощ, за да го пази от страшни сънища. Друг път по цял ден, за да обсъждат разни важни и интересни неща. И малко по малко се приготвяха за славни мисии. Заедно.
И бебето Тео този ден твърдо беше решило да вземе тигърчето на мисия с бебешката си количка. Тигърчето много, много искаше. Беше молило своя приятел, толкова дълго време и накрая те измислиха цяла мисия, само и само Тео да излезе с Тео навън. На разходка в парка.
И когато мама Лили дойде да преоблича Теодор за излизане в парка – важната мисия започна. Бебето стискаше тигърчето за опашката, когато майка му му обличаше новото резедаво пролетно костюмче, стискаше го, когато му обуваше плюшените обувки и дори когато тръгна да го слага в количката. Тигърчето Тео пък стискаше зъби и понякога се оплакваше, че го боли, че ще му окапе хубавата козинка и че не може да издържа повече. Но мама Лили сръчно сложи бебето в количката, а тигърчето на рафта за шапки и започна да си облича зелената жилетка.
Но тогава бебето Тео започна да плаче. Направо да реве. Като истинска сирена. Мама Лили се уплаши. Какво ли му стана? Дали не се убоде на нещо, дали не си прехапа езичето, дали не му е станало лошо от кашичката, дали, дали, дали... Започна да се суети и да се чуди какво ли става? Бутна на бебето биберон в устата, но то се разплака още по-силно. Даде му водичка, пак нищо. Тео махаше с ръчички и плачеше. Плачеше и махаше с ръчички. И викаше Тео, Тео, Тео, но майка му не го разбираше. Тя не говореше на плюшения език на бебетата. Тогава с един скок тигърчето се прекатури в ръцете на мама Лили и бебето се усмихна. Майката вече се чудеше дали да излизат изобщо на разходка или да звънне на лекарката, но каза, почти с отчаяние в гласа:
– Ах, ти малко плачещо съкровище, искаш ли да вземем и тигърчето с нас? – не че се надяваше това да промени нещата, но все пак трябваше да каже нещо различно от това, което повтаряше постоянно от петнайсет минути насам: “Няма, няма нищо...”
Теодор само това чакаше. Грабна здраво Тео и не го пусна. Майка му нямаше какво да прави, трябваше да се съгласи да вземат и плюшената играчка, за да спре да плаче бебето и потеглиха. Навън. На първата разходка с тигър. На първата мисия заедно. Тео с Тео. Щастливи се гушнаха един в друг и започнаха да си обясняват колко прекрасна пролетна мисия им предстои. Колко лесно е да има мир. Всички да са усмихнати. И щастливи. Само трябва да позволиш на приятелите да са заедно.