Тео и захарният памук на клечка

Тео погледна през прозореца и очите му се отвориха широооко, широооко.
– Мечо, Мечо... виж пак има снежини по дърветата!!! – завика и заподскача.
– Че нали вече е пролет, – размърда се Мечо от коша.
– Снежините са бели и розовииии и бели. – Тео въртеше глава и оглеждаше двора.
Мечо направи усилие да се измъкне от своето топло легълце и дойде до леко отворения прозорец.
– И тези снежини миришат много хубаво. И са топли... – каза Тео и подуши едно цветче, което беше паднало на перваза на прозореца.
Мечо се поусмихна. А малкия Теодор се опитваше да се надигне от бебешкото си креватче, за да погледне новите снежини на Тео.
– Големи ли са? – попита той.

Топъл сняг, слънчев сняг,
завалял е днес над нас.
Топъл сняг, весел сняг
ще го ближем във захлас.

Пееше Тео и беше готов за новата си мисия.
Взе цветчето от прозореца и го заоглежда.
– Мирише много хубавооо, не е студеноо и май е вкуснооо. Да си направим салата от топли снежини!
Розовка дойде до прозореца и му се примоли.
– Не го яж, не го яж! Виж колко е красиво, искам да си го сложа на диадемата да ми краси новата прическа. – И докато Тео се усети, Розовка грабна цветчето, закичи се и отиде да се оглежда и да се хвали.
Тео се нацупи, но Мечо го смуши и каза
– виж цялото дърво е цъфнало, пълно с твоите любими снежини, ще има за всички.
– Да, ама знаеш, че снежините се стопяват.
– Точно тези не се стопяват, а увяхват – просто дръвчетата са цъфнали, защото, ако не помниш, дойде пролетта. Снегът си отиде и вече няма снежни човеци на двора.
Дърветата бяха като бели пухкави облаци, а земята под тях беше побеляла от малки бели кръгчета.
– Като че ли някой си е разпилял кръгчетата от перфоратора за щракане на хартия, нали? – смигна от рафта ученият бухал с книга под ръка.
– Неее, дърветата са като памук на клечка... ей този розовият там е за мен – и миришеее на сладкооо – скочи на перваза и едно плюшено кученце.
– Кучетата не ядат захарен памук. – отбележи Мечо. Мечетата ядат.
– И кучетата обичат – лепна нослето си на прозореца кученцето.
– Открехни го още малко, моля те, моля те – заподскача Тео – И Мечо се помъчи да отвори още малко прозореца. Нахлу свеж пролетен въздух, миришеше на пролетни цветя и духаше приятен лек ветрец. Той довя няколко бели цветчета от близката ябълка и всички плюшени играчки взеха да разглеждат малките бели листенца.
– Колко са нежниии...
– Колко са хубавиии...
Всички бяха възхитени, а големия оранжев котарак, който обичаше да привлича внимание върху себе си, като видя, че всички харесват белите листенца, реши, че е време да се появи на сцената. За да го забележат и него.
Изкачи се ловко по клоните на ябълката и започна да скача от клон на клон. Това толкова въодушеви плюшените играчки, че те всички дотичаха, долетяха и допълзяха до прозореца и гледаха с възхита и викаха:
– Страхотно!!
– Велико!!!
– Супер яко!
В градината валеше бял ухаещ сняг. Валеше ли валеше, а рижко скачаше ли скачаше. Плюшените играчки ръкопляскаха, а бебето Теодор се усмихваше.
Пролетта беше дошла.