Бабиното прасенце

А бабата била лакома, обичала много да похапва прясно месце, та започнала да мисли как да излъже дядото и да заколят по-бързо прасето. Отишъл дядо да оре. Тя останала в къщи сама и мислила какво да направи. Вечерта, като видяла, че дядото идва от нивата, тя изтичала, та плюнала на прасето под опашката, и завикала, колкото й глас държи:
– Дядо, дядо, бързай! Прасето пусна мас под опашката.

Дядото оставил воловете, нямал време да отиде и сам да види прасето, а грабнал ножа и раз – заклал прасенцето. Одрал му кожата, измил го и бабата рекла:
– Дядо, иди да донесеш вода в решетото, че да сготвим ядене.

Грабнал дядото решетото и отишъл на чешмата за вода. Ала решето вода държи ли! Чудил се дядото какво да направи, че да запуши дупките на решетото. По това време минал един бръмбар:
– Пясък, дядо, пясък!
Дядото турнал пясък в решетото, загребал вода, ала тя пак изтичала из дупките. Край него прелетяла оса:
– Калчица, дядо, калчица!
Натурял дядото кал в решетото, загребал вода, а тя веднага измила дъното на решетото и изтекла из дупките. Минала една пчела.
– Восък, дядо, восък, дядо! – забръмчала тя.
Взел дядото восък, залепил дъното и налял вода. Отишъл в къщи след много време, стъмнило се било. А докато дядото бил за вода, бабата сготвила прасенцето, изяла го, заклала едно кутренце и от него сготвила гозба за дядото.
– Хайде, бабо, да вечеряме! – рекъл дядото.
– Седни да вечеряш, дядо! Аз хапнах нещо от чревца, нещо от дробчета и нахраних се.

Седнал дядото да яде. Извадил една костчица и почнал да я облизва, па извикал:
– Наа, Шаро, наа ти, дядо, костчица.
А бабата седяла край огнището, подсмивала се и тихо рекла:
– Шаро яде, Шаро мами.
– Що рече, бабо? – попитал дядото.
– Нищо не съм ти рекла, старче! – отговорила бабата. – Ето седя тук и си бая на лудата глава.

Старецът пооблизал костта и пак извикал:
– Наа, Шаро, на ти, дядо, костчица!

Бабата пак рекла:
– Шаро яде, Шаро мами!

Дядото дочул думите и като стане, па като грабне машата и бой, бой на бабата, колкото може. А тя избягала в гората. Там събрала много диви овци и диви кози, направила голямо стадо и го покарала към селото, да се сдобрява с дядото. Закарала овците, издоила ги, в едно гърне подквасила мляко и се скрила на тавана. Дядото се върнал от нивата, събрал си децата и седнали край огнището. Бабата взела с една лъжица и сипала кисело мляко върху коляното на дядото. Децата го близнали и викнали:
– Сврачице, майчице, малко беше, сладко беше! Пущи ни още малко млекце!
Бабата пак загребала с лъжицата, сипала го върху коляното на стареца, децата го облизали и пак викали:
– Сврачице, майчице, малко беше, сладко беше! Пущи ни пак!
Дядото се досетил каква ще да е работата, та рекъл:
– Деца, я се качете на тавана! Това да не е майка ви! Гледам голямо стадо, затворено в кошарата, сигурно тя е дошла.

Децата се качили на тавана, видели майка си, зарадвали се и завикали:
– Тате, тате, мама си дошла и докарала стадо овци и кози!
Слязла бабата от тавана и рекла:
– Хайде, старче, дай котела да издоиш стадото!

Дядото взел котела и отишъл в кошарата. А на двора имало една празна каца. Като седнал дядото да дои овцете, една коза скочила на кацата, търкулнала я, подплашили се овците, козите и беж, избягали в гората. Останал само един стар ярец. Е, нямало какво, трябвало да се помирят с него.

На сутринта дядото закарал яреца да го пасе. Вечерта, като го докарал, бабата го потупнала по гърба и попитала:
– Е, как беше, ярче? Напасе ли се?
– Ха, напасъл съм се! – отговорил сърдито ярецът. – Дядо ме откара край реката, върза ме за един бук и седна да лови риба. А аз целия ден, падне шумка и аз я прегриза надве-натри. Така си останах гладен.

На другата сутрин бабата закарала яреца да го пасе. Цял ден го пасла в хубава трева, поила го вода, нахранила го, както трябва. Вечерта дядото попитал яреца:
– Е, ярче, как беше днес? Напасе ли се?
– Ха, напасъл съм се! Жена ти ме откара край реката, върза ме за бука, па седна да си приказва с едни жени, дето беляха платна. Цял ден съм гризал шумките, дето падат.
– На тоя ярец няма да угодим – рекла бабата, – ама хайде да го заколим!
Дядото отишъл и взел ножа, върнал се и натиснал яреца да го коли. Той се примолил:
– Дядо, тоя нож не реже. Иди на купището при кокошките, че те изриха една остра костура, донеси нея, та да не усетя болки!

Дядото отишъл да търси костурата и ярецът избягал. Отишъл в гората и се скрил в една лисича дупка. По едно време лисицата се върнала и когато си пъхнала главата в дупката да влезе, ярецът рекъл:
– Назад, назад, Кума-лисо! Аз съм клан-недоклан; аз съм дран-недодран; аз съм варен-недоварен; аз съм печен-недопечен; имам зъби, ще те преям надве-натри като с бръснач.
Лисицата се уплашила и отишла при вълка:
– Кумчо-вълчо, да знаеш какво страшилище е влязло в къщата ми. Ако можеш да го изкараш, голям дар ще те даря!
Отишъл Кумчо-вълчо и като рекъл да влезе в дупката, ярецът пак занареждал:
– Назад, назад, Кумчо-вълчо! Аз съм клан-недоклан; аз съм дран-недодран; аз съм варен-недоварен; аз съм печен-недопечен; имам зъби, ще те преям надве-натри като с бръснач.

И вълкът не посмял да влезе. Повикали баба Меца, Като чула приказките на яреца, и тя се уплашила. Седели Кумчо-вълчо, Кума-лиса и баба Меца и се чудили! Кой е влязъл в дупката и какво страшилище е! По това време прелетял един бръмбар. Лисицата се примолила да влезе в дупката й. Бръмбарът рекъл:
– Не бой се, Лисано! Аз сега ще го прогоня!
Влязъл бръмбарът и бръм, бръм, прогонил яреца и тоя избягал, та се не видял. Лисицата много се зарадвала и рекла:
– Бръмбарче, голям дар ще те даря за доброто, което ми направи. Ей там има лески, ще отидем да ти набера лешници и ще ти ги подаря.

Отишли. Лисицата се качила на дървото:
– Сега, бръмбарче; аз ще бруля, а ти събирай лешниците!
И като забрулила Кума-лиса, един лешник паднал, ударил бръмбара и го убил. Кума-лиса скочила, грабнала убития бръмбар и го занесла на един кръстопът. Изкопала гроб и положила мъртвия бръмбар. После поставила отгоре една плоча, за да знае къде е гробът му, и като тръгне да ходи на лов, винаги излизала на кръстопътя и тук решавала кой път да хване.

Така винаги, когато тръгвала на лов, Кума-лиса идвала и се прощавала с бръмбара, защото никога не била сигурна дали ще може да се върне жива и здрава.