Лъвът и Лисицата

Нейде в дълбоките африкански гори се намира царството на великото лъвско семейство. Лъвовете са царе на горските животни откакто свят светува, те са съдници в горския свят и ако някой им се възпротиви, използват огромната си сила и бързина, за да го накажат. Затова всички горски обитатели ги почитат и уважават. Когато старият цар Лъв се умори, той предава властта си на младия си първороден син и по този начин винаги царят е от семейство Лъвови. Така е било винаги, докато... не дошъл денят, в който нещата щели да се променят.
Стоял си Лъвът в царското си леговище, откъдето раздавал заповедите си, и тъкмо си играел с малкия си син, когато до него се приближила Зебрата.
– Моля ви да ми помогнете, Ваше Височество, иска ми се да попаса зелена тревичка, но носорогът не ми дава. Той пасе от най-хубавите поляни и аз не мога да се добера до тях. Моля ви да ми помогнете! – измрънкала Зебрата.
– О, скъпа Зебро, да ви помогна, но заради един ваш каприз, ще трябва да се бия с носорога и той да пострада. Защо да го правя? Напълно излишно е, а и вие, слабите животни все забравяте, че живеете в джунгла, а това означава, че е логично тук да действа законът на джунглата. Той гласи, ако не сте забравила... – недовършил още цар Лъв и Зебрата продължила вместо него.
– Да, да, знам: побеждава винаги по-силният. Но все ми се струва, че не е честно. Както и да е. Извинете за безпокойството тогава – казала Зебрата примирено и се отдалечила.
На другия край на гората живеела лисицата, която по това време си стояла на сенчица в тъмния си горски лес и скучаела. Чудела се на кого да скрои поредния си номер, каква хитрост да замисли. И не се чудила дълго. Решила да иде на лъва на гости и да му измъкне царския трон под носа.
Тръгнала по пътечката през гората и лека полека се приближила до царското леговище на лъвовете. Тя влязла смело вътре и се развикала: "Пожар! Пожар! Бягайте бързо, спасявайте малките си!"
– Но къде е този пожар, Кума Лиске?! – попитал в недоумение цар Лъв.
– Идва насам от юг, светкавица подпали едно дърво и пожарът идва към вашето леговище, бързо излизайте....
– Добре тогава – повярвал й Лъвът и занареждал трескаво – аз ще изведа семейството си на север и веднага се връщам за другите горски животни. Иди им кажи, че ще се върна да ги изведа от огъня, бързо......
– Не се бой, царю, ти тръгвай, аз ще им кажа, те и сами могат да бягат. Ще им предам да следват дирите ти... Върви сега... – успокоила го с равния си и умерен тон Лисицата.
– Ох, не знам как да ти се отблагодаря, Кума Лиске. Да си жива и здрава!
Лисицата се подсмихнала под мустак и само махнала с ръка да не го е грижа за това. После без да се бави, старият цар Лъв извел Лъвицата и малкото си Лъвче от леговището, и тримата бързо се запътили на север. Когато се отдалечили достатъчно, Кума Лиса се настанила в леговището на цар Лъв и доволно се отпуснала върху меката тревичка. След малко отново пристигнала капризната Зебра. Тя искала пак да се оплаче от стария носорог, който не стига, че не я допускал до най-свежата тревичка, ами и й се подигравал.
– А – уплашила се зебрата – какво се е случило с нашия цар? Къде е?
– Ами отиде си – кратко отвърнала хитрата лисица.
– Как така си отиде? Къде отиде? Кой ще управлява? – ахнала от почуда зебрата.
– Аз, разбира се, остави царството си на мен. Смяташ, че не съм достатъчно достойна да бъда новата царица ли?! – отвърнала надменно коварната лисица.
– Не, не, мила царице, просто нямах представа... – започнала да заеква зебрата, която се уплашила, че не се е представила добре пред новата царица.
– Няма нищо, простено ти е, иди и разгласи на другите животни, че отсега нататък аз ще им бъда царица – наредила с леко повдигната глава лисицата.
– Да, разбира се – вече напълно покорно отвърнала зебрата и решила да се възползва от новото положение – само ако може преди това да ми помогнете да се разберем с носорога. Той пасе от най-хубавите поляни в гората и никога не ми дава да се добера дотам.
Лисицата помислила, помислила, пък рекла.
– Кажи на носорога, че повече не искаш да пасеш от неговата трева и че ще се радваш той да си я пасе сам. После иди при Катеричката и й предай моята заповед да дойде при мен веднага.
– Но... – опитала се да протестира зебрата.
– Какво но..., как смееш да ми се противиш, без да знаеш какъв е планът ми. Хайде изчезвай, преди да съм размислила – ядосала се лисицата.
Зебрата се поклонила и се запътила към пасбището, където се намирал носорогът. Не след дълго пристигнала катеричката, поклонила се дълбоко и докладвала:
– Вече всички знаят за вашето възкачване на трона, преблага царицо, какво мога да направя аз за вас?
– Изпревари бавната зебра и иди при носорога. Прошепни на ухото му, че се носи слух за неговата трева: наскоро е минал човешки самолет в небето и я е напръскал с някаква синя вода. Ако продължава да пасе, може да го заболи коремът. Ясно ли е?
– Да, царице, съвсем ясно – поклонила се до земята катеричката, обърнала се и се стрелнала към тучната поляна, където пасял носорогът.
На следващия ден зебрата дошла до царското леговище и възторжено започнала да целува краката на новата горска господарка:
– Благодаря ти, мила царице, че ми помогна! Не разбрах точно как накара носорога да се оттегли от поляната, но се радвам много, че вече и аз мога да ям свежа храна. Покорно ти благодаря! Какво мога да сторя за теб?
Лисицата не отговорила веднага. Поразмислила:"Мда, цар Лъв няма дълго да пътува на север. Скоро ще разбере как съм го излъгала и ще се върне. Тогава... тежко ми!" И казала на глас:
– Наистина можеш да ми се отблагодариш – разкажи на всички животни за добрината, която ти сторих.
– Но, разбира се – възкликнала зебрата и с поклон отново се оттеглила.
След като се разчуло какво е сторила Лисицата за Зебрата, скоро към царското леговище започнали да прииждат много животни с молбите си. Новата царица помагала на всички с хитрите си съвети, но така си създала и много врагове като носорога. В горското царство се оформили два лагера – едните, които много заобичали царицата, били по-слабите, а по-силните, които тя мамела с хитростите си – я намразили.
По същото време цар Лъв и семейството му продължавали да вървят на север. Лъвът не надушвал да има някакъв мирис от огън и спирал да се оглежда и ослушва за другите животни, които Лисицата трябвало да прати по стъпките му. Така потънал в размишления, той бавно ходел през гъстата африканска трева, докато над главата му не изфучал неговият приятел Лешоядът.
– Накъде си тръгнал, Ваше Височество, с цялото си семейство? – попитал го Лешоядът.
– Бягам на север със семейството си, а след мен трябва да идват горските животни, защото ги гони пожар – обяснил му лъвът.
– Шегувате ли се, Ваше Височество, от високите скали, откъдето идвам сега, не виждам някъде из нашата африканска гора да дими пушек, още по-малко пък някакво движение на север.
– Така ли? – вече сериозно се усъмнил Лъвът – явно лисицата ме е излъгала. Ще я наредя аз! Благодаря ти, приятелю, че ми съобщи това.
И после Лъвът махнал на Лъвицата и малкото Лъвче, които в този момент си почивали, да обръщат ход назад.
– Но какво става? – попитала мъжа си Лъвицата.
– Лисицата ме е измамила и не знам какво прави в царството ми сега. Да се прибираме по-бързо, явно няма никакъв пожар.
– Хм – смръщила вежди Лъвицата – тая проклетница!
Те заслизали бързо по стръмната пътека обратно и не след дълго лъвското семейство се приближило до леговището си. Оттам се чувал глъч, сякаш някой раздавал заповеди на висок глас.
Лъвът направил знак на жена си да спре и се промъкнал тихо измежду близките папрати. И... какво да види... лисицата се настанила на неговото място и поучава горските животни. Лъвът много се ядосал. Скочил и се нахвърлил върху измамницата, но горските животни започнали да викат:
– Не! Не! Моля ви, ваше височество, не убивайте Лисицата, тя ни помогна много, докато ви нямаше.
– Как ли пък не – обърнал се лъвът към тях – тя се опита с хитрост да ми отнеме царското място.
Настанала гробна тишина. По-слабите горски обитатели не можели да повярват, че тяхната благодетелка се е сдобила с властта си нечестно... Не след дълго зебрата се осмелила да обели дума:
– Може и да ви е измамила, но на нас много ни помогна точно с тази хитрост. Ето аз вече мога да паса от зелените тучни поляни наравно с носорога... Макар че честно да си кажа още ме е страх от него... – в този момент катеричката я замерила с едно орехче да не се отплесва – Мда, ако бяхте вие тук, сигурно щях да си остана само със забележката ви, че искам твърде много и че това е то законът на джунглата – вече по-смело се изпъчила Зебрата.
– Ах, ти, неблагодарница такава! – заканил се сега Лъвът на Зебрата – Ей сега ще те науча кой тук е цар, и кой царица...
Зад вълка вече започвали да се събират по-силните животни от джунглата: носорогът, тигърът, пантерата, слонът...
– Спрете тая препирня – викнала изведнъж Лисицата – Така нищо няма да се получи. Ще се изпоизбием едни други.
– Хайде да видим дали ще е така – предизвикал я страшният тигър, който стоял точно зад Лъва.
– Моля ви, искате да не останат животни в царството на джунглата ли? Нека бъдем разумни. Едно царство има нужда както от силна лапа, така и от хитра глава – и тук Лисицата спряла за миг, за да види дали всички я слушат.
Сред тълпата от животни се била възцарила пълна тишина.
– Нека – продължила тя – да живеем заедно и мирно. Предлагам да управляваме вече аз и Лъвът. Знам, Лъвчо, че това ще те ядоса, но помисли, вече не всички животни са доволни от твоето царуване. По-слабите от тях са на моя страна. И ако те те напуснат, царството ти ще се свие значително. Това ли искаш? – нареждала и нареждала Лисицата.
– Не, разбира се, но как е възможно да управляваме двамата. Това да не ти е човешко царство. Не знаеш ли, че си в джунглата. Тук по-силните или по-точно хищниците се хранят с по-слабите. Затова те никога няма да бъдат приятели – вече по-спокойно заговорил Лъвът.
– Мда – замислила се дълбоко Лисицата – тук си прав, не мога нищо да кажа. Но... това съвсем не означава, че царят им трябва да е най-силният. На този цар му трябва и мъничко хитрост, за да решава по-бързо и лесно конфликтите. Все пак и слабите животни трябва да преживяват някак си. Не може току-така да бъдат изяждани.
– Уф – отвърнал вече разсърдено Лъвът – в джунглата няма място за справедливост и състрадание. Ако не ти харесва, можеш да напуснеш. До гуша ми е дошло от лигавщини.
– Дадено, напускам, но знай, че с мен си отиват и другите животни – заканила се не на шега Лисицата.
– Така ли е? – запитал ги Лъвът – ще си тръгнете ли, ако Лисицата не е царица?
– Да – отвърнали вкупом те.
Последвала дълга пауза, в която Лъвът премислял новото си положение. И накрая рекъл:
– В такъв случай, ще позволя на Лисицата да остане и да ми бъде първи съветник – така съгласни ли сте. Но все пак царството си остава мое. Не можем наравно да го управляваме.
Всички слаби животни се зарадвали, а силните се начумерили.
– Тъй да бъде, тъй да бъде – разбърборили се слабите.
– Невъзможно – категорично заявявали силните.
Накрая всички заговорили без никой да изслушва другия.
– Спрете този брътвеж – наредил Лъвът и разтъркал едното си слепоочие – нека пробваме, нищо не ни пречи. Ако се получи – добре. Ако ли не, пак ще ви свикам всички да решим какво ще правим. Така съгласни ли сте?
Силните животни помърморили, помърморили, пък накрая се съгласили.
От този момент нататък джунглата вече не била същата. Разбира се, имало много конфликти и караници. Лъвът и Лисицата често не били на едно мнение как да постъпват при различните горски работи. Но накрая все някак постигали съгласие. Животинското царство се превърнало в по-добро място за живеене на всички. Силните животни продължили да се хранят с по-слабите, да пасат, да спят и живеят на по-хубавите поляни и въпреки всичко били разочаровани, защото сега не можели да бъдат пълновластни, както преди. Когато се случело да унижат без причина някое слабо животно, то отивало и се оплаквало на царя и царицата. Тогава се решавало кой е прав и сгрешилият бил наказван. Лисицата била пък щастлива, че вече не скучаела. Всеки ден й се налагало да измисля хитрости. Лъвът също се радвал, че има кой да му помага, когато трябвало да взима трудни решения и все той да мисли най-много от всички. Но най-щастливи били слабите животни. Не всички живели щастливи и доволни до края на живота си. Но едно било важно. Вече силните и слабите животни можели да говорят помежду си, макар и принудително. Така всеки изслушвал другия и имало шанс да се съобрази с него. А от това безспорно всички можели да спечелят.