Дарените години

През един суров зимен ден, когато дърво и камък се пукали от мраз, конят, волът и кучето отишли при човека и похлопали на вратата му.
– Кой хлопа? – попитал човекът.
– Ние: конят, волът и кучето.
– Какво искате?
– Искаме да влезем при тебе, за да се постоплим на твоето огнище. Ако не ни отвориш вратата си, ще пукнем от студ.
Човекът отворил вратата и трите животни влезли вътре. Наместили се край камината, където бил наръшкан буен огън, и хубаво се затоплили. Човекът бил гостолюбец. Той мръднал в другата стая и оттам донесъл храна за гостите си: за коня – едно кринче овес, за вола – трици, за кучето – една голяма порязаница хляб.
– Похапнете си! – подканил ги човекът, седнал и той до огнището и хванал с две ръце главата си.
Гостите се нахранили и попитали добрия домакин защо е кахърен.
– Защото ми се свършиха годините и трябва вече да умра – отвърнал стопанинът, – нали за всички са отредени еднакъв брой години – колкото на мравката, толкова на камилата, толкова и на човека.
Конят, волът и кучето се погледнали и почнали нещо да си шепнат.
– Чувай – обърнал се след малко конят, – ако си съгласен, да ти дадем от нашите години. Ние ще си запазим само по десетина. Повече не ни трябват.
– Как да не съм съгласен! – зарадвал се човекът. – Дайте тука да подпишем договор.
Подписали договор. И получил човекът остатъка от годините на коня, на вола и на кучето. Годините на коня той присъединил към своите младини, затуй младите хора са буйни, необуздани и пъргави като коне. Годините на вола човекът прибавил към зрялата си възраст, затуй зрелите хора работят като волове, а годините, взети от кучето, оставил за старостта си. Затуй старците са малко избухливи и раздразнителни, но са домошари като кучето.