Тъжната гора

Бягах… Бягах така, сякаш беше на живот и смърт…. И с цялото си същество исках да спра, да си отдъхна, но нямаше как…. Дробовете ми изгаряха, сърцето ми ускори ритъма си хилядократно. А аз не спирах. Още миг и щеше да рухна, така и не успяла да съсредоточа дух и тяло в единство и да продължа напред съгласно с желанието си.

Обърнах се назад. Нямаше никой, но аз и  за миг не си позволявах да се предам. Листата шумоляха зловещо… Секундите се проточваха безкрайно дълго. Сърцето ми се изпълни с онова зловещо предчувствие, че има много до края.  Лудия ритъм в гърдите ми и засиленото от инерцията  тяло не можеха да издържат повече. Рухнах. Безсилна…. Намирах се в тъмната и непрогледна гора, накрая на града. Нима някой мисли къде ще стигне, когато бяга към спасението?

Устата ми се отвори, но не пророних и дума, останах безмълвна… Какво очаквах? Да падна, да викам, докато преследвачът ми ме настига… Как? Беше ли възможно? Можех ли да избягам от себе си, от собственото си аз, и собствените ми проблеми? Не…

Огледах се. И тогава осъзнах. Ето, че бях сама. За незавидното ми емоционално положение – притеснителна подробност…  До къде ме доведе страха да погледна в очите проблема? Защо не се изправих силна, а с пречупен дух…? Сега бягах, но никой не ме преследваше. Когато търсиш убежище от себе си, съдникът и спасението са там – в душата.

   Сигурно и вие сте се чувствали така. Толкова нещастни и безпомощни, отритнати незаслужено.  Погледът ми се рееше някъде. Кой беше казал: „гледаш, но не виждаш”? Така правех и аз в този момент. И сега, когато нямаше кой да ме види, да се меси в делата ми, аз не се сдържах и заплаках. А в тези сълзи имаше толкова болка… Проклинах, виках, обвинявах – причинно или не. Твърде много ми се беше събрало. Прекомерно несподелено нещастие и скрити вопли. Ненужна самота и  отшелничество.

   И тогава го чух – от гърдите на някого се изтръгна неизброимо повече мъка и страдание от моето. Сега аз се чувствах почти щастлива, виждайки, че проблемите ми са детски сравнено с чуждите…

   Но едва ли имате представа как се почувствах в този момент. Мислейки, че съм сама насред гората, в пълен непрогледен мрак, аз се уплаших страшно много, когато чух неочакваното възклицание - сигурен знак, че не съм сама. Сърцето ми спря. Изтръпнах. Ледени капки избиха по тялото ми. Напрегнах всичката си смелост, за да попитам едва чуто:

   - Има л-ли някой там…?

И отговорът не беше това, което очаквах – продума ми мек и изпълнен със скръб глас, глас който, не искаше да причинява зло никому.

   - И за тебе ли съм неважна и невзрачна? – откъсна се от тишината.

   Стъписах се. Понечих да обясня, че никой не неважен и невзрачен в очите ми, но сама не повярвах на казаното. Аз не изричах истина, а се оправдавах – качество присъщо за хората.

   Листата отново зашумоляха и от звъна им продължи да се лее речта на невидимия ми събеседник. А във въздуха витаеше мъка, несподеляна  от  страшно много време.

   - И за тебе съм маловажна, и ти ме подценяваш. Знам. Виждам, че се оглеждаш наоколо и не разбираш кой те безпокои. Няма и да видиш нищо конкретно, освен дървета, мрачна поляна и снишени храсти. Но какво друго очакваш? Това съм аз – това е Гората.

   Спрях да се озъртам. Колко забавно, някой отново си правеше шеги, но не бях в добро настроение…

   - Знаеш ли? – заговорих – Който и да си ти – замълчи! Не си бил никога на моето място, не си се чувствал по този начин. И в грешка си, ако си мислиш, че сега е време за грубите ти майтапи.

   - Спри! Спри де! – събеседникът ми ме прекъсна грубо - Само ти си мислиш, че си нещастна. Наблюдавам те вече повече от час. Вие хората все за вас си мислите, все вашата съдба обсъждате. И от мене да знаеш – не клевети мъдрата старица напразно. Аз живея, от както свят светува и никога такова нещо „лъжа” не съм изричала.

   Малко странно…? Или необичайно? Как иначе да го кажа?! С Гора трудно се говори, Но, знаете ли? И да се съмнявате, убедих се, че е така. Реших да се извиня за грубите думи, но Гората отново ме прекъсна и нейните верни чеда – листата, отново зашумоляха.

   - Никой не се шегува с тебе, момиче. Няма да те карам да ми вярваш. Аз съм Гората – отдушникът на човешките ви прищевки. Няма да те отегчавам, ще си идеш след миг, но чуй преди това един съвет от мене. Спри да си внушаваш, че си най – зле. И ти, и цялото човечество. Така ли се заблудихте? Наистина ли вярвате, че само вие чувствате?! Аз съм хиляди пъти по – нещастна от тебе – нараняват ме, мърсят ме. Но мога ли даже да се оплача? Ти не спря да викаш и обвиняваш, а сама не осъзнаваш, че си човек и от теб зависи всичко. Не си поглеждала от страни, затова и не разбираш какви егоисти сте ти и братята ти. Помисли, помисли поне за малко, и веднага ще се убедиш, че редовното ви занимание е да обвинявате и търсите чуждите грешки…  Бягаш…, но от кой, само ти знаеш. Нямаш преследвач. Сама се преследваш. Ти страдаш, не отричам, че не винаги си щастлива – също. Но… Не виждаш ли на какво приличам аз? Не знаеш каква бях преди – величествена и могъща. Хората ме обичаха и пазеха, защото знаеха, че без мен са обречени на гибел. Сега ли? Сега не струвам нищо – аз съм грохнала старица, приведена обаче не от възрастта, а от вас – безотговорното човечество! Скоро ще си ида.  Моят край е близо. Но аз не съжалявам. Няма как да те накарам да повярваш. Ти сама не се опитваш да осъзнаеш. Вие хората сте нищо без природа и жалките ви опити да унищожите всичко хубаво ще се възнаградят скоро. Още малко остава… Няма да има къде да заведете децата си, къде да вдишате истински въздух. Вашето пагубно действие няма да остане безнаказано. И знай поне ти – щом другите са слепи и глухи за стоновете ми – празните приказки не помагат никому. Всичко зависи от вас. А сега, върви  си момиче, нямаш място там където единствено рушиш. А и аз също имам нужда от почивка…

   Стоях безмълвна. Листата заглъхнаха. Ясно беше, че разговорът приключи. А и да не беше… Какво можех да кажа? …

Участва в конкурса "Детска седмица на гората"