Тайнственият проход

Не че сутринта мислех така. Бях на село с баба, дядо и сестра ми Ива. Още от вчера бях решил да се разходя до покрайнините на селото и до близката планина. Но трябваше да си свърша задължението да нахраня Цезар. Извиках го, но той не се появи.

"Странно, – помислих си – обикновено идва веднага. Къде ли е?". Казах на баба и дядо, че ще изляза и отидох на двора. Предложих на Ива да дойде с мен, но тя отказа под предлог, че е заета.

Тъкмо излизах от селото, когато от близките храсти се чу лай и срещу мен изскочи бяло хъски, с две различни очи и пухкава, мека козина, което добре познавах. Засмях се и казах:
– Не ти се искаше да пропуснеш разходката, а, Цезар?

По-нагоре отбихме от пътя и продължихме през поляните. След около час ходене стигнахме до речно дефиле, където скалите не бяха удържали напиращите води. Едва тук усетих свежия утринен въздух, който те приканваше да дишаш от него с пълни гърди, да усетиш аромата на горски треви в него.

Да, едва тук се намерих в опияняващата природа на този край. Край, пропит в дълбочина, с легенди и предания, приел преди три века образа на спасение за бягащи от турците два рода, единия от които е моят собствен.

Въпреки че е създадено преди триста години, селото има история, простираща се до тракийско време.

Легенда разказва за тракийски проход, скрит някъде в планината, свързвал различните племена. Спускал се надолу към естествена пещера, пълна със скъпоценности, ограбена в началото на века. Дори не предполагах как тази легенда ще се разкрие пред мен, как ще бъда горд със себе си след това…

Залисан в тези мисли, видях в далечината срутена постройка, чийто вид разказваше всичко за възрастта й. Първата къща в това село, подсказа паметта ми. Често като малък съм слушал истории за нейния строеж. Между двата рода, основали селото, имало поверие, че който първи застрои своята къща, нейният стопанин ще умре. И наистина, според легендата, когато старият собственик се излъгал и започнал да я строи, той умрял. Вдигнах поглед и забелязах подножието на планината. Цезар беше вече там. Забързах се и скоро бях при него. След като се изкачихме нагоре, видяхме полето по един чуден начин. Всяка капка роса блестеше в своите сини, зелени, червени и жълти багри, които радваха окото. Нататък минахме за по-пряко през простиращата се до нас борова гора. След един час ходене под трелите на птичките, кръжащи над нас, си помислих, че скоро ще излезем от гората, но вместо това се озовахме на полянка, скътана между скалите и гората. Тъкмо мислех да се върнем, когато видях как Цезар изчезна от погледа ми. Видях пролука в скалите и разбрах зрителната си измама. А Цезар беше вече там и ме очакваше, за да продължим напред през... През овалната каменна врата, проход към самата история. Дръпнах го назад, защото вътре имаше възможност едва крепящите се скали да се срутят върху нас. Но той явно доста се интересуваше от “находката” си и не ме последва обратно към гората, поляните и селото, бледнеещи пред тази находка, пред тази мечта да влезем вътре, да продължим надолу към недрата на земята...

По обратния път си мислех само дали наистина съм го открил... Открил тракийския проход.

Когато се върнахме, беше вече следобяд. Разказах на баба и дядо разходката си и мислите ми се потвърдиха – това беше той, проходът, скрит някъде в планината, за който разказваха легендите.

Извиках Цезар и му сложих заслужената порция, а след това го отведох на поляната зад къщата, където му хвърлях фризби, докато баба не ме извика да вечерям. “Какъв необикновен ден...” Кристиян Иванов Янев 6 г., ОУ “Св. Иван Рилски” град Перник